Бенджамин Саенц - Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената

Онази нощ спахме в задния му двор.

Чувахме как родителите му си говорят в кухнята, защото прозорецът бе отворен. Майка му говореше на испански, а баща му — на английски.

— Имат навик да правят така — рече той.

— И моите — казах.

Не говорихме много. Просто си лежахме там и гледахме звездите.

— Твърде много светлинно замърсяване — каза той.

— Твърде много светлинно замърсяване — отговорих аз.

Важен факт за Данте: той не обичаше да носи обувки.

Карахме скейтборд в парка, а той си събуваше кецовете и потриваше ходилата си в тревата, сякаш бършеше нещо от тях. Отивахме на кино и той си сваляше кецовете. Веднъж ги остави там, и трябваше да се върнем да ги приберем.

Изпуснахме си автобуса. Данте отново си събу обувките.

Веднъж седях до него по време на литургия. Той си развърза връзките и си събу обувките направо на скамейката. Погледнах го донякъде укорително. Той завъртя очи, посочи към разпятието и прошепна:

— Иисус не носи обувки.

Засмяхме се, както си седяхме там.

Когато идваше вкъщи, Данте оставяше обувките си на предната веранда, преди да влезе.

— Японците правят така — каза той. — Не внасят мръсотията на света в чужда къща.

— Да — съгласих се, — но ние не сме японци. Мексиканци сме.

— Не сме наистина мексиканци. В Мексико ли живеем?

— Но оттам са дошли бабите и дядовците ни.

— Добре, добре. Но знаем ли всъщност нещо за Мексико?

— Говорим испански.

— Не съвсем.

— Говори за себе си, Данте. Такъв си pocho .

— Какво е pocho ?

— Смотан мексиканец.

— Е, добре, може и да съм pocho . Но в случая имам предвид, че можем да усвояваме други култури.

Нямам представа защо се разсмях. Истината е, че започнах да харесвам войната, която Данте водеше срещу обувките. Един ден просто не издържах и го попитах:

— Е, как се стигна до това нещо с обувките?

— Просто не ги харесвам. Това е всичко. Няма голяма тайна. От раждането си не ги харесвам. В цялата работа няма нищо заплетено. Е, с изключение на фактора „мама“. И тя ме кара да ги нося. Казва, че има закони. А после говори за болестите, които мога да прихвана. А и хората щели да си помислят, че съм просто поредният беден мексиканец. В мексиканските села имало момчета, които биха умрели за чифт обувки. „Можеш да си позволиш обувки, Данте.“ Така казва. А знаеш ли какво ѝ отговарям винаги? „Не, не мога да си позволя обувки. Да не би да работя? Не. Нищо не мога да си позволя.“ Обикновено тогава мама капитулира. Не понася факта, че хората могат да ме сбъркат с поредния беден мексиканец. А после казва: „Да си мексиканец, не трябва непременно да значи, че си беден.“ И просто ми идва да ѝ отвърна: „Мамо, не става дума за бедност. И за това, че съм мексиканец. Просто не обичам обувки“. Но знам, че тази работа с обувките е свързана с детството ѝ. Затова накрая просто кимам, когато тя повтаря пак и пак: „Данте, можем да си позволим обувки“. Не, не е до думите „да си позволим“. Но тя винаги ми отправя онзи поглед. А после аз в отговор я поглеждам по същия начин — и така вървят нещата. Виж, въпросът с мен, мама и обувките не е добра тема за обсъждане. — Той се загледа в нагорещеното следобедно небе — това си му беше навик. Означаваше, че мисли. — Знаеш ли, носенето на обувки е неестествен акт. Това е основният ми аргумент.

— Основният ти аргумент ли? — Понякога говореше като учен или философ.

— Нали се сещаш, основополагащият принцип.

— Основополагащият принцип ли?

— Гледаш ме, все едно мислиш, че съм откачен.

— Ти си откачен, Данте.

— Не съм — каза той. А след това го повтори: — Не съм. — Изглеждаше почти разстроен.

— Добре — казах. — Не си. Не си побъркан и не си японец.

Той се пресегна и развърза кецовете ми, докато говореше.

— Събуй си обувките, Ари. Поживей си малко.

Излязохме на улицата и започнахме да играем една игра, за която Данте се сети на момента. Беше състезание, за да видим кой може да хвърли кецовете си най-надалече. Данте измисли играта по много систематичен начин. Три рунда — което означаваше шест хвърляния. Двамата взехме по парче тебешир и отбелязвахме къде се приземява обувката. Той взе назаем ролетката на баща си, която можеше да измерва до разстояние от около девет метра. Не че тази дължина бе достатъчна.

— Защо трябва да мерим точно разстоянието? — попитах. — Не можем ли просто да хвърлим обувката и да отбележим с тебешира? Най-далечното отбелязване печели. Проста работа.