Бенджамин Саенц - Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената

Прекосихме обратно улицата и седнахме на предната му веранда. Той метна кецовете си през улицата с цялата си сила и гняв. Избърса сълзите от лицето си.

— Уплаши ли се? — попита той.

— Не.

— А аз — да.

— И?

А после отново се умълчахме. Мразех тишината. Накрая просто зададох глупав въпрос.

— Защо съществуват птиците?

Той ме погледна:

— Нима не знаеш?

— Предполагам, че не знам.

— Птиците съществуват, за да ни научат на разни неща за небето.

— Вярваш ли в това?

— Да.

Искаше ми се да му кажа да не плаче повече, че онова, което момчетата сториха на онази птица, няма значение. Но знаех, че има. Бе важно за Данте. А и той имаше нужда да се наплаче. Такъв си беше.

А после най-сетне престана. Пое си дълбоко въздух и ме погледна:

— Ще ми помогнеш ли да погреба птицата?

— Разбира се.

Взехме лопата от гаража на баща му и отидохме в парка, където мъртвата птица лежеше на тревата. Вдигнах я с лопатата и я пренесох през улицата, в задния двор на Данте. Изкопах дупка под един голям олеандър.

Сложихме я в дупката и я заровихме.

Никой от нас не каза и дума.

Данте отново заплака. А аз се почувствах кофти, защото не ми се плачеше. Всъщност не изпитвах нищо към птицата. Това си беше птица. Може би не заслужаваше да бъде застреляна от някое тъпо хлапе, което си мислеше, че стрелянето по разни неща е забавно. Но все пак си бе просто птица.

Бях по-суров от Данте. Бях се опитал да скрия тази суровост от него, защото исках да ме харесва. Но сега той знаеше. Че съм суров. И може би в това нямаше нищо лошо. Можеше да ме хареса такъв, точно както на мен ми харесваше, че той не е такъв.

Двамата се вторачихме в гроба на птицата.

— Благодаря — рече той.

— Няма проблем — казах.

Разбрах. Искаше да остане сам.

— Хей — прошепнах, — ще се видим утре.

— Ще идем да плуваме — каза той.

— Да, ще идем да плуваме.

По бузата му се стичаше сълза. В светлината на залязващото слънце приличаше на река.

Какво ли бе усещането: да си от хората, които оплакват смъртта на една птица.

Махнах му за довиждане. Той също ми помаха.

Докато вървях към къщи, си мислех за птиците и за смисъла на съществуването им. Данте имаше отговор. Аз — не. Нямах никаква представа защо съществуват птиците. Никога дори не си бях задавал този въпрос.

Отговорът на Данте ми звучеше логично. Ако изучавахме птиците, може би щяхме да се научим да бъдем свободни. Струва ми се, че това искаше да каже. Аз носех име на философ. Какъв беше моят отговор? Защо нямах отговор?

И защо някои момчета можеха да плачат, а други — не? Различните момчета живееха по различни правила.

Когато се прибрах у дома, седнах на верандата отпред.

Загледах залязващото слънце.

Чувствах се самотен, но това не беше неприятно. Обичах да съм сам. Даже много. Може би и баща ми беше такъв.

Сетих се за Данте и се замислих за него.

Струваше ми се, че лицето му е карта на света. Карта без тъмнина. Леле, свят без тъмнина. Нима не беше прекрасно?

На сутринта, след като погребахме врабчето, се събудих, изгарящ от температура.

Мускулите и гърлото ме боляха, главата ми туптеше глухо почти като сърце. Постоянно се взирах в ръцете си — струваха ми се чужди. Опитах се да стана, но не можех да пазя равновесие — стаята се въртеше около мен. Направих крачка, но краката ми не бяха достатъчно силни да понесат тежестта ми. Рухнах върху леглото, радиочасовникът ми падна с трясък на пода.

Майка ми се появи в стаята и по някаква причина ми се струваше нереална.

— Мамо? Мамо? Ти ли си? — Мисля, че крещях.

Сякаш в очите ѝ живееше въпрос.

— Да — каза. Изглеждаше толкова сериозна.

— Паднах — смотолевих.

Тя каза нещо, но не я разбрах. Всичко бе толкова странно — помислих си, че сънувам, но допирът на дланта ѝ приличаше на истинско докосване.

— Изгаряш — каза тя.

Усетих ръцете ѝ върху лицето си.

Не спирах да се чудя къде съм, затова я попитах:

— Къде сме?

Тя ме взе в прегръдките си за миг.

— Шшшт.

Светът бе толкова тих. Между мен и него имаше бариера. Стори ми се, че никога не ме е искал и сега се възползва от възможността да се отърве от мен.

Вдигнах поглед и видях мама да стои пред мен, подавайки ми два аспирина и чаша вода.

Седнах в леглото, посегнах за хапчетата и ги пъхнах в устата си. Хванах чашата — ръцете ми трепереха.