Бенджамин Саенц - Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената

— Зная какво иска да каже, мамо. Точно както ти знаеш какво искам да кажа.

— Е, хубаво е да знам, че смяташ майка си за нещо повече от форма на управление.

— Донякъде си такава — казах.

— Схващам какво имаш предвид, Ари. И все пак няма да излезеш навън.

Понякога ми се искаше да събера кураж и да се разбунтувам срещу правилата на мама.

— Просто искам да изляза оттук. Ще ми се пръсне черепът от скука.

Тя се изправи. Положи длани върху лицето ми.

— Hijo de mi vida 11 11 В случая: дете мое, сине мой, любов моя (исп.) — Б.пр. — каза, — съжалявам, задето мислиш, че съм твърде строга към теб. Но си имам причини. Когато станеш по-голям…

— Вечно това повтаряш. На петнайсет съм. На колко трябва да стана? Колко голям, мамо, преди да сметнеш, че съм достатъчно умен да схвана? Не съм малко момче.

Тя взе ръката ми и я целуна.

— За мен си — прошепна. По бузите ѝ се стичаха сълзи. Имаше нещо, което не проумявах. Първо Данте. После аз. А сега мама. Сълзи навсякъде, да му се не види. Може би сълзите бяха нещо заразно. Като грипа.

— Всичко е наред, мамо — прошепнах. Усмихнах ѝ се. Надявах се на обяснение за сълзите ѝ, но щеше да ми се наложи да се потрудя, за да го получа. — Добре ли си? — попитах.

— Да — каза тя, — добре съм.

— Не мисля, че си.

— Полагам усилия да не се тревожа за теб.

— Защо се тревожиш? Аз просто имах грип.

— Нямам това предвид.

— А какво?

— Какво правиш, когато излизаш от къщи?

— Разни неща.

— Нямаш никакви приятели. — Тя понечи да закрие устата си с длан, после се спря.

Щеше ми се да я намразя за това обвинение.

— Не искам никакви.

Тя ме погледна така, сякаш съм непознат.

— И как мога да имам приятели, ако не ме пускаш да изляза?

Тя ми отправи един от онези нейни погледи.

— Наистина имам приятели, мамо. Имам приятели от училище. И Данте. Той ми е приятел.

— Да — каза тя. — Данте.

— Да — повторих аз. — Данте.

— Радвам се за Данте — каза тя.

Кимнах.

— Добре съм, мамо. Просто не съм от онези, които… — Не знаех какво се опитвам да кажа. — Просто съм различен. — Даже не знаех какво имам предвид.

— Знаеш ли какво мисля?

Не исках да зная какво мисли. Не исках. Но въпреки това щях да го чуя.

— Ама разбира се — отвърнах.

Тя пренебрегна заядливия ми тон.

— Не мисля, че знаеш колко си обичан.

— Разбира се , че знам.

Тя понечи да каже нещо, но размисли.

— Ари, просто искам да бъдеш щастлив.

Искаше ми се да ѝ отвърна, че това е трудно за мен. Струваше ми се обаче, че тя вече знае това.

— Е — казах, — сега съм в онзи период, когато се предполага да съм нещастен.

Това я разсмя.

Разбирахме се.

— Мислиш ли, че ще е проблем, ако Данте се отбие?

Данте вдигна телефона на второто позвъняване.

— Не идваш на басейна. — Звучеше сърдит.

— На легло съм. Хванах грип. Най-вече спя, сънувам много лоши сънища и ям пилешка супа.

— Температура?

— Да.

— Болки в костите?

— Да.

— Нощни изпотявания?

— Да.

— Лоша работа — рече той. — Какви бяха сънищата ти?

— Не мога да говоря за тях.

Това, изглежда, го устройваше.

Петнайсет минути по-късно той се появи на входната врата. Чух звънеца. Дочух как говори с майка ми. За Данте никога не бе проблем да започва разговори. Вероятно разказваше на мама историята на живота си.

Чух го да върви надолу по коридора с босите си крака. А после застана на прага на стаята ми. Беше с тениска, която бе толкова износена, че почти прозираше, и с опърпани джинси на дупки.

— Здрасти — каза той. Носеше стихосбирка, скицник и няколко въглена за рисуване.

— Забравил си да си обуеш обувките — казах.

— Дарих ги на бедните.

— Предполагам, че после е ред на джинсите.

— Аха. — Двамата се засмяхме.

Той се вгледа в мен.

— Изглеждаш малко блед.

— И все пак приличам на мексиканец повече от теб.

— Всички приличат на мексиканци повече от мен. Разбери се с хората, които са ми предали гените си. — Имаше нещо в гласа му. Цялата тази тема за мексиканския произход го смущаваше.

— Добре, добре — казах. „Добре, добре“ винаги означаваше, че е време да сменим темата. — Значи си донесе скицника.

— Да.

— Ще ми покажеш ли рисунките си?

— Не. Смятам да те скицирам.

— Ами ако не искам да ме скицираш?

— Как ще стана художник, ако не се упражнявам?

— На моделите на художниците не им ли плащат?

— Само на привлекателните.

— Значи аз не съм привлекателен?