Бенджамин Саенц - Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената

Бях толкова самотен.

А после светлината угасна и Данте изчезна в тъмнината.

Събудих се и се почувствах изгубен.

Не знаех къде съм.

Треската се бе върнала. Стори ми се, че може би вече нищо няма да е същото. Но знаех, че е само от треската. Отново заспах. Врабчетата падаха от небето. Аз бях този, който ги убиваше.

Данте намина да ме види. Осъзнавах, че не съм особено забавен. Той също го знаеше, но явно нямаше значение за него.

— Искаш ли да говорим?

— Не — казах.

— Искаш ли да си вървя?

— Не — отвърнах.

Той ми четеше стихотворения. Мислех си за врабчетата, които падаха от небето. Докато слушах гласа на Данте, се запитах как ли би звучал брат ми. Зачудих се дали някога бе чел стихотворения. Главата ми бе пълна — падащи врабчета, призракът на брат ми, гласът на Данте.

Данте свърши с четенето на едно стихотворение, после се зае да търси друго.

— Не те ли е страх, че ще те заразя? — попитах.

— Не.

— Не те е страх?

— Не.

— Ти не се страхуваш от нищо.

— Страхувам се от много неща, Ари.

Можех да попитам: Какви? От какво се страхуваш? Не мисля, че щеше да ми каже.

Треската си отиде.

Но сънищата останаха.

Баща ми беше в тях. И брат ми. И Данте. В сънищата ми. А понякога и майка ми. В ума ми бе заседнал един образ. Бях на четири и вървях надолу по улицата, като се държах за ръката на брат ми. Спомен ли беше това, или сън. Или надежда.

Лежах и си мислех разни неща. Всички обичайни проблеми и мистерии в живота ми, които имаха значение само за мен. Не че от мисленето за разни неща ми ставаше по-добре. Реших, че последната ми година в долните класове на гимназията „Остин Хай“ ще е кофти. Данте отиваше в „Катедрал“, защото имаха отбор по плуване. Мама и татко искаха да ме изпратят на училище там, но аз отказах. Не исках да ходя в католическо училище само за момчета. Настоявах, че всички момчета там са богати. Мама изтъкна довода, че дават стипендии на умните момчета. Отвърнах ѝ, че не съм достатъчно умен да взимам стипендия. Мама каза, че могат да си позволят да ме изпратят там.

— Мразя онези момчета! — Умолявах татко да не ме изпраща там. Никога не казах на Данте, че мразя момчетата от „Катедрал“. Не беше нужно да знае.

Сетих се за обвинението на мама. „Нямаш никакви приятели.“ Помислих си за стола си — той всъщност беше моят портрет.

Бях стол. Почувствах се толкова тъжен, колкото никога не се бях чувствал.

Да, вече не бях момче. Но все още се чувствах като момче. Донякъде. Имаше обаче и други неща, които изпитвах. Мъжки, предполагам. Мъжката самота бе много по-голяма от момчешката. И вече не исках да се отнасят към мен като към момче. Не исках да живея в света на родителите си, а си нямах собствен. По някакъв странен начин приятелството ми с Данте ме бе накарало да се чувствам още по-самотен.

Може би защото той сякаш успяваше да се впише навсякъде. А аз винаги имах чувството, че не принадлежа никъде. Не се чувствах на място дори в собственото си тяло — особено в собственото си тяло. Превръщах се в личност, която не познавах. Промяната болеше, а не знаех защо. Собствените ми емоции не ми се струваха смислени и логични.

Като по-малък си водех дневник — нещо като записки в коженото тефтерче, което си бях купил. Но никога не проявих особена дисциплинираност. Дневникът се превърна в инцидентно занимание с инцидентно записани мисли — нищо повече.

Когато бях в шести клас, нашите ми подариха за рождения ден бейзболна ръкавица и пишеща машина. Участвах в отбор, така че ръкавицата бе логичен подарък. Но пишеща машина? Какво имаше у мен, което ги бе навело на мисълта да ми вземат пишеща машина? Престорих се, че ми харесва. Но не ме биваше в преструвките.

Това, че не говорех за нещата, не ме превръщаше автоматично в добър актьор.

Странно, но се научих да пиша на машина. Най-сетне някакво умение. С бейзбола не се получи. Бях достатъчно добър, за да вляза в отбора. Но мразех тази игра. Правех го заради баща ми.

Не знаех защо мисля за всички тези неща… винаги правех тъкмо това. Явно имах собствена телевизия в ума си. Можех да контролирам онова, което искам да гледам, да превключвам каналите, когато си поискам.

Хрумна ми да се обадя на Данте. Всъщност не, не ми се говореше с никого. Само със себе си.

Сетих се за по-големите си сестри — толкова близки помежду си и толкова далече от мен. Знаех, че е заради възрастта. Изглежда, че това бе от значение. За тях. И за мен. Аз бях „малко закъснял“. Един ден те си говореха на масата в кухнята и ме обсъждаха — и това е изразът, който използваха. Не за пръв път чувах някой да го казва за мен. Затова реших да говоря направо със сестрите си — не ми харесваше някой да мисли така за мен. В известен смисъл — изгубих контрол. Погледнах сестра си, Сесилия, и казах: „Ти си родена прекалено рано“. Усмихнах ѝ се и поклатих глава: „Не е ли малко тъжно? Не е ли просто тъжно, мамка му?“.