Бенджамин Саенц - Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената

Данте се усмихна:

— Не се дръж като задник. — Стори ми се, че се смути. Но не толкова, колкото аз.

Усещах как почервенявам. Даже момчетата с тъмна кожа като мен можеха да се изчервяват.

— Значи наистина мислиш да станеш художник?

— Абсолютно. — Той погледна право към мен. — Не ми ли вярваш?

— Трябват ми доказателства.

Той седна в моя люлеещ се стол. Загледа ме изпитателно.

— Още изглеждаш зле.

— Благодаря.

— Може би са виновни сънищата ти.

— Може би. — Не исках да говоря за сънищата си.

— Когато бях момче, се будех с мисълта, че светът свършва. Ставах и поглеждах в огледалото — и очите ми бяха тъжни.

— Искаш да кажеш — като моите.

— Да.

— Моите очи са винаги тъжни.

— Светът не свършва, Ари.

— Не се дръж като задник. Разбира се, че не свършва.

— Тогава не бъди тъжен.

— Тъжен, тъжен, тъжен — казах аз.

— Тъжен, тъжен, тъжен — повтори той.

И двамата се усмихвахме, опитвайки се да удържим смеха си — но просто не можехме. Бях щастлив, че се бе отбил. Болестта ме караше да се чувствам крехък, сякаш можех да се счупя. Не ми харесваше това усещане. Смехът ме караше да се чувствам по-добре.

— Искам да те нарисувам.

— Мога ли да те спра?

— Ти си този, който каза, че има нужда от доказателства.

Той ми подхвърли книгата със стихотворения.

— Чети я. Чети. Аз ще рисувам. — После притихна. Очите му започнаха да обхождат с търсещ поглед всичко в стаята: мен, леглото, одеялата, възглавниците, светлината. Бях неспокоен, непохватен и смутен и изпитвах неудобство. А очите на Данте, приковани в мен… не знаех дали това ми харесваше. Чувствах се гол. Но същевременно усещах нещо, което ме караше да се чувствам невидим. И се отпуснах.

— Издокарай ме добре — казах.

— Чети — отвърна той. — Просто чети.

Бързо забравих, че Данте ме рисува. И просто четях. Четях, четях, четях. От време на време хвърлях поглед към него, но той бе потънал в работата си. Върнах се към стихосбирката. Прочетох един ред и се опитах да го разбера: „От онова, неуловимото за нас, звездите са направени“. Красиво казано, но не знаех какво означава. Заспах, чудейки се какво означава този ред.

Когато се събудих, Данте го нямаше.

Не беше оставил никоя от скиците, които ми бе направил. Само една — скица на моя люлеещ се стол. Беше съвършена. Люлеещ се стол на фона на голите стени на стаята ми. Бе уловил следобедната светлина, която струеше в стаята, начина, по който сенките падаха върху стола и му придаваха дълбочина — правеха го да изглежда така, сякаш бе нещо повече от неодушевен предмет. В скицата имаше нещо печално и самотно — запитах се дали това бе начинът, по който Данте виждаше света, или начинът, по който виждаше моя свят.

Взирах се в скицата дълго време. Плашеше ме — в нея имаше нещо вярно.

Къде ли се бе научил да рисува? Внезапно изпитах завист. Той умееше да плува, да рисува, да разговаря с хората. Четеше поезия и харесваше себе си. Какво ли бе чувството наистина да харесваш себе си? Защо някои хора не харесваха себе си, а други се харесваха? Може би просто така стояха нещата.

Погледнах рисунката му, после и стола си. Тогава видях бележката, която бе оставил.

Ари,

Надявам се скицата на стола ти да ти хареса. Липсваш ми на басейна. Водните спасители са кретени.

Обадих му се след вечеря.

— Защо си тръгна?

— Ти имаше нужда да си починеш.

— Съжалявам, че заспах.

Мълчахме известно време.

— Скицата ми хареса — казах.

— Защо?

— Защото изглежда точно като моя стол.

— Това ли е единствената причина?

— В скицата има нещо — казах.

— Какво?

— Емоция.

— Разкажи ми — рече Данте.

— Тъжна е. Тъжна и самотна.

— Като теб — каза той.

Беше ми омразно, че вижда същността ми.

— Не съм тъжен през цялото време — възразих.

— Знам — каза той.

— Ще ми покажеш ли другите?

— Не.

— Защо?

— Не мога.

— Защо не?

— По същата причина, поради която ти не можеш да ми разкажеш сънищата си.

Грипът, изглежда, не искаше да ме пусне.

Онази нощ сънищата се върнаха. Брат ми. Стоеше от другата страна на реката. Той беше в Хуарес, аз — в Ел Пасо. Виждахме се един друг. Аз изкрещях: „Бернардо, ела от тази страна!“, а той поклати глава. Стори ми се, че не разбира, затова му изкрещях на испански: Vente pa’aca, Bernardo! Мислех си, че стига да знаех правилните език и думи, той щеше да пресече реката. И да се прибере у дома. Само да знаех подходящите думи… Само да говорех правилния език… Тогава се появи татко. Двамата с брат ми се взираха един в друг — не можех да понеса израженията им, върху лицата им сякаш бяха изписани обидата и болката на всички синове и бащи по света. Болката бе толкова дълбока, че вече не можеха да проливат сълзи и лицата им бяха сухи. А после сънят се промени — брат ми и баща ми изчезнаха. Стоях на същото място, където бе стоял татко, откъм страната на Хуарес, а срещу мен бе Данте. Беше без риза и без обувки, исках да заплувам към него, но не можех да помръдна. А после той ми каза нещо на английски, което не разбрах. Отвърнах на испански, а той също не ме разбра.