Бенджамин Саенц - Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената

Тя пъхна термометър под езика ми.

Засече времето на часовника си, после извади термометъра от устата ми.

— Четиридесет градуса — каза. — Трябва да свалим тази температура. — Поклати глава. — От микробите в басейна е.

За миг светът се приближи.

— Това е само простуда — прошепнах. Но сякаш говореше някой друг.

— Мисля, че имаш грип.

Но сега е лято. Думите бяха на езика ми, но не можех да ги изрека. Не спирах да треперя. Тя ме покри с още едно одеяло.

Всичко се въртеше, но когато затворих очи, стаята стана неподвижна и тъмна.

А после дойдоха сънищата.

От небето падаха птици. Врабчета. Милиони и милиони врабчета. Падаха като дъжд и ме удряха, и бях покрит с кръвта им, и не можех да намеря място да се предпазя. Клюновете им разкъсваха кожата ми като стрели. А самолетът на Бъди Холи падаше от небето и чувах Уейлън Дженингс да пее „Ла Бамба“. Чувах Данте да плаче — и когато се обърнах да разбера къде е, видях, че държи в ръце отпуснатото тяло на Ричи Валънс. А после самолетът падна върху нас. Виждах единствено сянката и горящата земя.

А после небето изчезна.

Сигурно съм запищял, защото мама и татко се озоваха в стаята. Треперех и всичко бе подгизнало от потта ми. А после осъзнах, че плача и не мога да спра.

Татко ме вдигна и ме залюля в стола. Чувствах се малък и слаб и исках да отвърна на прегръдката му, но не можех, защото ръцете ми бяха слаби. Искаше ми се да го питам дали ме е прегръщал така, когато съм бил малък, защото не помнех, и защо не си спомням. Започнах да си мисля, че може би още сънувам, но майка ми сменяше чаршафите, затова осъзнавах, че всичко е истинско. Освен мен.

Мисля, че мънках нещо. Баща ми ме прегърна по-силно и прошепна нещо, но и това не спря треперенето. Мама подсуши потното ми тяло с хавлиена кърпа и двамата с татко ме преоблякоха в чисто бельо и чиста тениска. А после казах най-странното нещо: „Не изхвърляй тениската. Татко ми я подари“. Осъзнавах, че плача, но не знаех защо — не бях от тези момчета, затова ми се струваше, че плаче някой друг.

Чух как баща ми прошепва: „Шшшт. Всичко е наред“. Сложи ме обратно на леглото и майка ми седна до мен и ме накара да пийна вода и да взема още аспирин.

Видях лицето на татко и разбрах, че е разтревожен. Натъжих се — бях го накарал да се притеснява. Запитах се дали наистина ме бе прегръщал и ми се прииска да му кажа, че не го мразя, а просто не го разбирам, не разбирам кой е, а исках, толкова много исках да разбера. Майка ми каза на баща ми нещо на испански и той кимна. Бях твърде уморен, за да ме е грижа за думи на който и да било език.

Светът бе толкова тих.

Заспах — и сънищата дойдоха отново. Навън валеше дъжд и навсякъде около мен гърмеше и святкаше. И се видях, докато тичах в дъжда. Търсех Данте и крещях, защото той се беше изгубил: „Данте! Върни се! Върни се!“. А после вече не търсех Данте, търсех татко и му крещях: „Татко! Татко! Къде отиде? Къде отиде?“.

Когато се събудих, пак бях подгизнал от собствената си пот.

Татко седеше в моя люлеещ се стол и се взираше в лицето ми.

Мама влезе в стаята. Погледна баща ми, а после и мен.

— Не исках да ви плаша. — Шепнех, гласа ми никакъв го нямаше.

Майка ми се усмихна — помислих си, че сигурно е била много красива като момиче. Помогна ми да седна в леглото.

— Amor 9 9 Любов моя (исп.) — Б.пр. , вир-вода си. Защо не си вземеш един хубав душ?

— Сънувах кошмари.

Облегнах глава на рамото ѝ. Искаше ми се тримата да останем така завинаги.

Татко ми помогна да застана под душа. Чувствах се слаб и изцеден, а когато топлата вода удари тялото ми, се сетих за сънищата си… Данте, татко. Запитах се как ли е изглеждал татко, когато е бил на моята възраст. Мама ми е споделяла, че е бил красив. А дали е бил красив като Данте? Защо ли си мислех това.

Когато се върнах в леглото, мама бе сменила отново чаршафите.

— Температурата ти спадна — каза тя. Даде ми още една чаша вода. Не я исках, но я изпих. Изумих се колко съм жаден всъщност и я помолих за още вода.

Баща ми още беше там, седнал в моя люлеещ се стол.

Взирахме се един в друг, докато лежах в леглото.

— Търсеше ме — каза той.

Погледнах го.

— В съня си. Търсеше ме.

— Винаги те търся — прошепнах.

Когато се събудих на другата сутрин, помислих, че съм умрял. Знаех, че не е вярно, но мисълта си бе там. Може би част от теб умира, когато си болен. Не знам.

Мама реши, че може да се справи със сериозното ми състояние, като ме кара да пия безброй литри вода — мъчително, чаша по чаша. Най-накрая обявих стачка и отказах да пия повече.