Бенджамин Саенц - Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената

— Трябва да знаем точното разстояние — каза той.

— Защо?

— Когато правиш нещо, трябва да знаеш точно какво е.

— Никой не знае точно какво върши — възразих.

— Понеже хората са мързеливи и недисциплинирани.

— Някой казвал ли ти е, че си като луд човек, който говори съвършен английски?

— Баща ми е виновен за това — рече той.

— За коя част — с лудостта или със съвършения английски? — Поклатих глава. — Това е игра, Данте.

— Е, и? Когато играеш, Ари, трябва да знаеш какво точно правиш.

— Аз наистина знам какво правим, Данте. Измисляме си игра. Хвърляме кецовете си на улицата, за да видим кой от нас може да ги метне по-далече. Това е.

— Това е вариант на хвърлянето на копие, нали?

— Да, предполагам.

— При хвърлянето на копие измерват разстоянието, нали?

— Да, но онова е истински спорт, Данте. Това не е.

— Това също е истински спорт. Аз съм истински. Ти си истински. Кецовете са истински. Улицата е истинска. Правилата, които определяме, също са истински. Какво повече искаш?

— Но ти превръщаш това в нещо твърде трудоемко. След всяко хвърляне трябва да мерим. Какво му е забавното на това — забавното е в самото хвърляне.

— Не — каза Данте, — забавното е в играта. То е навсякъде.

— Не разбирам — рекох. — Хвърлянето на обувка е забавно. Схващам това. Но да вземеш ролетката на баща си и да я опънеш през улицата, ми прилича на работа. Какво му е забавното? А и не само това — ами ако се зададе някоя кола?

— Ще се отместим от пътя. Освен това можем да играем в парка.

— На улицата е по-забавно — възразих.

— Да, на улицата е по-забавно. — Поне за едно нещо мненията ни съвпадаха.

Данте ме погледна.

И аз го погледнах. Знаех, че нямам шанс — че ще играем играта по неговите правила. Но това беше важно за Данте. А за мен нямаше чак толкова голямо значение. Затова играехме играта с онова, с което разполагахме: кецовете ни, две парчета тебешир и ролетката на баща му. Измисляхме си правилата в движение — и те постоянно се променяха. Играта се състоеше от три сета — като тениса. Шест хвърляния на сет. Осемнайсет хвърляния правеха една игра. Данте спечели два от трите сета. Аз обаче направих най-дългото хвърляне. Четиринайсет метра и двайсет сантиметра.

Бащата на Данте излезе от къщата и поклати глава:

— Какво правите, момчета?

— Играем една игра.

— Какво ти казах, Данте? За играенето на улицата? Ей там, буквално под носа ти , има парк. — Той посочи към парка. — И какво… — Млъкна и се огледа. — Да не би да мяташ кецовете си насам-натам?

Данте не се страхуваше от него. Не че баща му беше плашещ. Но все пак му бе родител и стоеше там, предизвиквайки ни да отговорим. Данте дори не трепна, сигурен, че може да защити позицията си.

— Не си мятаме кецовете насам-натам, тате. Играем игра. Това е предназначената за обикновени хора версия на хвърлянето на копие. И проверяваме кой може да хвърли обувката си най-надалече.

Баща му се засмя. Наистина се засмя.

— Ти си единственото хлапе в цялата Вселена, което може да измисли игра, за да се оправдае, че е направило кецовете си на нищо. — Засмя се отново. — Майка ти ще е просто във възторг.

— Не е нужно да ѝ казваме.

— Нужно е.

— Защо?

— Правилото „никакви тайни“.

— Играем насред улицата. Как може това да е тайна?

— Тайна е, ако не ѝ кажем. — Той се ухили на Данте: не ядосано, а като баща, който си придава бащински авторитет. — Заминавайте в парка, Данте.

Намерихме в парка подходящ терен. Изучавах лицето на Данте, докато хвърляше кецовете си с всичка сила. Баща му имаше право. Данте бе открил игра като оправдание да разкаже играта на кецовете си.

Един следобед, след като бяхме свършили с плуването, се мотаехме на предната му веранда.

Данте се взираше в краката си. Това ме накара да се усмихна.

Попита ме на какво се усмихвам.

— Просто се усмихвам — казах. — Не може ли човек да се усмихва?

— Не ми казваш истината — рече той. Имаше мания за казване на истината. Бе същият като тате. Само дето татко пазеше истината за себе си. А Данте вярваше, че тя трябва да се изрича. Високо и ясно. Да кажеш на някого.

Аз не бях като Данте. Повече приличах на татко.

— Добре — рекох. — Усмихвах се, защото ти си гледаше краката.

— Странно е да се усмихваш на такова нещо — отбеляза той.

— Чудато е — отвърнах. — Кой прави това — да си зяпа краката? Освен теб?

— Няма нищо лошо в това да изследваш собственото си тяло — възрази той.