Бенджамин Саенц - Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената

— Можеш да го научиш — казах.

— Да го научиш в училище, е различно от това да го научиш вкъщи или на улицата. И е много трудно, защото повечето ми братовчеди са по майчина линия — и са много бедни. Мама е най-малката и наистина се е борила със семейството си, за да може да ходи на училище. Баща ѝ не смятал, че едно момиче трябва да ходи в колеж. А мама казала: „Начукай си го, все пак ще отида“.

— Не мога да си представя майка ти да каже „начукай си го“.

— Е, вероятно не е казала това — обаче намерила начин. Била много умна и успяла да завърши колежа, а после получила стипендия за научна работа, за да постъпи в университета в Бъркли. И точно там срещнала татко. Родил съм се някъде по това време. Те още следвали. Мама учела за психолог. Татко бил напът да стане професор по английски. Родителите на татко са родени в Мексико. Живеят в мъничка къща в източен Ел Ей, не говорят английски и притежават малък ресторант. Мама и татко сякаш са създали цял нов свят за себе си. Живея в своя нов свят. Но разбират и стария — света, от който са дошли — а аз не. Никъде не принадлежа. Това е проблемът.

— Принадлежиш — казах. — На мястото си си навсякъде, където отидеш. Просто си такъв.

— Никога не си ме виждал в обкръжението на братовчедите ми. Чувствам се като особняк.

Знаех какво е да се чувстваш така.

— Знам — казах. — И аз се чувствам като особняк.

— Е, ти поне си истински мексиканец.

— Какво знам аз за Мексико, Данте?

Мълчанието по телефона бе странно.

— Мислиш ли, че винаги ще е така?

— Кое?

— Искам да кажа, кога ще започнем да се чувстваме така, сякаш светът ни принадлежи?

Прииска ми се да му отвърна, че светът никога няма да ни принадлежи.

— Не зная — смотолевих. — Утре.

Влязох в кухнята и загледах мама, докато си разчистваше шкафовете. — За какво си говорехте с Данте?

— Разни неща.

Искаше ми се да я попитам за брат ми. Но не се осмелих.

— Той ми разказа за родителите си, как се запознали в университета в Бъркли. Как се родил там. Помнел как майка му и баща му постоянно четели книги и учели.

Мама се усмихна:

— Точно като мен и теб — каза тя.

— Не си спомням.

— Завършвах бакалавърската си степен, когато баща ти беше на война. Това ми помагаше да не мисля за лошите неща. Тревожех се постоянно. Мама и лелите ми помагаха да се грижа за сестрите и брат ти, докато ходех на лекции и учех. А когато баща ти се върна, създадохме теб. — Тя се усмихна и разреса косата ми с пръсти, както обикновено правеше.

— Баща ти се хвана на работа в пощата, а аз продължих да ходя на лекции. Имах теб и университета. А баща ти беше в безопасност.

— Трудно ли беше?

— Бях щастлива. А ти беше такова добро бебе. Мислех си, че съм умряла и съм отишла в рая. Купихме тази къща. Имаше нужда от стягане, но си бе наша. А аз правех каквото винаги бях искала да правя.

— Винаги си искала да бъдеш учителка?

— Винаги. Когато бях малка, нямахме нищо, но мама разбираше колко много означава училището за мен. Плака, когато ѝ казах, че смятам да се омъжа за баща ти.

— Не го е харесвала ли?

— Не, не беше това. Просто искаше да продължа да уча. Обещах ѝ, че ще го направя. Отне ми известно време, но спазих обещанието си.

За първи път виждах мама като личност. Личност, която бе много, много повече, а не просто моя майка. Беше странно да мисля за нея по този начин. Исках да я попитам за баща ми, но не знаех как.

— Той различен ли беше? Когато се върна от войната?

— Да.

— По какъв начин?

— Някъде вътре в него има рана, Ари.

— Но каква е? Раната? Каква е?

— Не знам.

— Как може да не знаеш, мамо?

— Защото е негова. Тя е само негова, Ари.

Тя просто бе приела личната, тайна рана на баща ми.

— Ще зарасне ли някога?

— Не мисля.

— Мамо? Мога ли да те попитам нещо?

— Можеш да ме попиташ всичко.

— Трудно ли е да го обичаш?

— Не. — Тя дори не се поколеба.

— Разбираш ли го?

— Невинаги. Но, Ари, не е нужно винаги да разбирам хората, които обичам.

— Е, може би на мен ми е нужно.

— Трудно ти е, нали?

— Аз не го познавам, мамо.

— Знам, че ще ми се ядосаш, когато кажа това, Ари, но все пак ще го направя. Мисля, че някой ден ще разбереш.

— Да — казах. — Някой ден.

Някой ден щях да разбера татко. Някой ден той щеше да ми се разкрие. Някой ден. Мразех тези думи.

Много обичах мама да ми разказва за разни неща. Биваше я в това. Не говорехме кой знае колко, но се случваше — бе хубаво и ми се струваше, че я познавам. С малко хора се чувствах така. Когато говореше с мен, бе различна, не се държеше като моя майка. А когато беше само мама, ѝ хрумваха множество идеи как би трябвало да се държа. Мразех това и се борех с нея по този въпрос.