Бенджамин Саенц - Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената

Бих предпочел да напиша есе за брат си.

Не мисля, че на някого в училище ще му е интересно да прочете това есе.

Дали някога щях да имам смелостта да помоля родителите си да ми разкажат за брат ми? Веднъж попитах по-големите си сестри. И двете — Сесилия и Силвия — ме стрелнаха с поглед:

— Дори не го споменавай.

Тогава си помислих, че ако имаха пистолет, щяха да ме застрелят. Хванах се, че шепна отново и отново: „Брат ми е в затвора, брат ми е в затвора, брат ми е в затвора“. Исках да почувствам тези думи в устата си, докато ги изричам. Думите могат да бъдат като храната — усещаш ги като нещо в устата си.

„Брат ми е в затвора.“ Тези думи бяха горчиви на вкус.

Но те живееха в мен. И се изтичаха от мен. Не можеш да контролираш. Поне невинаги.

Не знаех какво става с мен. Всичко бе объркано, бях уплашен.

Чувствах се като стаята на Данте, преди той да сложи всичко в ред. Ред.

Това ми трябваше. Затова взех дневника си и започнах да пиша:

Това са нещата, които се случват в живота ми (не в конкретен ред):

Хванах грип и се чувствам ужасно и отвън, и отвътре.

Винаги съм се чувствал ужасно отвътре. Причините за това постоянно се променят.

Казах на татко, че винаги съм имал лоши сънища. И беше вярно. Не го бях споделял с никого. Дори и със себе си. Но беше вярно.

Мразих мама за минута-две, защото ми каза, че нямам приятели.

Искам да знам за брат си. Ако разбера повече неща за него, дали ще го намразя?

Баща ми ме държеше в прегръдките си, когато имах треска — прииска ми се това да продължи вечно.

Не че не обичам мама и татко. Проблемът е, че не знам как да ги обичам.

Данте е единственият приятел, когото съм имал някога. Това ме плаши.

Мисля, че ако Данте наистина ме познаваше, нямаше да ме харесва.

Наложи се да чакаме повече от два часа пред лекарския кабинет. Но с мама се бяхме подготвили. Бях взел стихосбирката на Уилям Карлос Уилямс, която Данте ми даде, а мама пък бе донесла един роман, който четеше — Благослови ме, Ултима 13 13 Роман от Рудолфо Аная, в който героят разказва историята на възмъжаването с напътствията на своя ментор Ултима. — Б.пр. .

Седях срещу нея в чакалнята и чувствах, че ме гледа.

— Не знаех, че обичаш поезия.

— Книгата е на Данте. Баща му държи книги с поезия из цялата къща.

— Това, което баща му прави, е прекрасно!

— Че е професор ли?

— Да. Колко прекрасно!

— Предполагам — казах.

— В университета никога не ми е преподавал и един професор от мексиканско-американски произход. Нито един. — На лицето ѝ почти се изписа гняв.

Знаех толкова малко за нея, за това, което бе преживяла. Какво ли е чувството да си като нея? Никога не ме беше интересувало. Но сега започваше да ме е грижа.

Започвах да се чудя за всичко.

— Обичаш ли поезия, Ари?

— Да. Предполагам, че да.

— Може би ще станеш писател — каза тя. — Поет.

Звучеше толкова прекрасно от нейните уста. Твърде прекрасно за мен.

Нищо ми нямаше, така каза докторът. Възстановявах се нормално от тежък грип. Цял следобед отиде на вятъра. Само дето бях видял върху лицето на мама да се появява гняв. Щеше да ми се наложи да помисля за това.

Тъкмо когато започваше да става по-малко загадъчна, тя се превърна в още по-голяма мистерия.

Най-сетне ми позволиха да изляза от къщата.

Срещнах се с Данте на плувния басейн, но се изтощих бързо. Най-вече гледах Данте как плува.

Май се канеше да завали. Дъждът винаги идваше по това време на годината. Чух далечната гръмотевица. Докато вървяхме към къщата на Данте, заваля. А после дъждът се превърна в порой.

Погледнах Данте:

— Няма да побягна, ако и ти не побегнеш.

— Няма да побягна.

Така че вървяхме в дъжда. Искаше ми се да вървя по-бързо, но вместо това забавих ход.

Погледнах Данте отново:

— Можеш ли да се справиш?

Той се усмихна.

Добрахме се бавно до къщата му. В дъжда. Мокри до кости.

Баща му ни накара да се преоблечем в сухи дрехи и ни дръпна едно конско.

— За Данте вече знам, че няма и грам здрав разум. Но ти, Ари, теб те мислех за малко по-отговорен.

Данте не се сдържа и го прекъсна:

— Не се надявай, тате.

— Той току-що изкара грип, Данте.

— Вече съм здрав — казах. — Харесвам дъжда. — Сведох очи към пода. — Съжалявам.

Той подпря брадичката ми с длан и я повдигна. Погледна ме.

— Летни момчета — каза.

Хареса ми как ме гледа. Помислих си, че е най-милият човек на света. Може би всички бяха мили. Дори баща ми. Но господин Кинтана бе смел. Не му пукаше дали целият свят ще узнае, че е мил. Данте бе като него.