Бенджамин Саенц - Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената

Шест седмици. Усмихнах се:

— Това е страхотно.

— Само повтаряш: Това е страхотно.

— Ами… страхотно е.

— Да, страхотно е.

— Не си ли тъжен, че заминавам?

— Защо да съм тъжен?

Той се усмихна, а после на лицето му се появи онова изражение — бе толкова трудно да разбера какво мисли или чувства. Странно, защото лицето на Данте бе като книга, която целият свят можеше да прочете.

— Виж — каза той. Посочи към една птица насред улицата, която се опитваше да литне. Досетих се, че едното ѝ крило е счупено.

— Ще умре — прошепнах.

— Можем да я спасим.

Данте изскочи насред улицата и се опита да я вдигне. Гледах го.

Това е последното, което помня, преди колата да завие зад ъгъла. Данте! Данте! Писъците идваха отнякъде вътре в мен. Данте!

Помислих си, че всичко е сън. Всичко. Бе просто поредният лош сън. Все си мислех, че светът свършва. Сетих се и за врабчетата, падащи от небето.

Данте!

Помня колата, завиваща рязко зад ъгъла, и Данте, който стоеше по средата на улицата, държейки птицата със счупено крило. Помня хлъзгавите улици след градушката. Помня как крещях името му: Данте!

Дойдох на себе си в болнична стая.

И двата ми крака бяха в гипс.

Лявата ми ръка — също. Всичко ми се струваше много далечно, цялото тяло ме болеше. Чудех се: какво е станало? Имах тъпо главоболие. Какво е станало? Какво е станало? Даже пръстите на ръцете ме боляха. Кълна се, че ме боляха. Чувствах се като футболна топка след мач. По дяволите. Сигурно съм изохкал, или нещо подобно, защото изведнъж мама и татко се озоваха до леглото ми. Мама плачеше.

— Не плачи — казах. Гърлото ми бе пресъхнало, не звучах като себе си, все едно говореше друг човек.

Тя прехапа устна, пресегна се и разреса косата ми с пръсти.

Погледнах я.

— Само не плачи, става ли?

— Страхувах се, че никога няма да се събудиш. — Тя хлипаше на рамото на баща ми.

Част от мен вече разбираше всичко, а друга просто искаше да е някъде другаде. Може би нищо от това не бе реално. Но то се случваше. Да. Не ми се струваше реално. Само дето изпитвах наистина силна болка. Тя бе истинска. Най-реалното усещане, което някога бях изпитвал.

— Боли — казах.

В този миг мама просто изключи сълзите си и отново се превърна в себе си. Радвах се. Мразех да я виждам слаба, плачеща и сломена. Зачудих се така ли се е чувствала, когато са отвели брат ми в затвора. Тя натисна едно копче на интравенозната ми система — после го пъхна в ръката ми.

— Ако те боли много, можеш да го натискаш на всеки петнайсет минути.

— Какво е?

— Морфин.

— Най-сетне имам възможност да взимам наркотици.

Тя не обърна внимание на шегата ми.

— Ще повикам сестрата. — Мама все гледаше да прави нещо. Харесвах това у нея.

Огледах стаята — защо се бях събудил? Стига само да успеех да заспя отново, вече нямаше да ме боли. Предпочитах лошите си сънища пред болката.

Погледнах татко.

— Всичко е наред — казах. — Всичко е наред. — Не си вярвах обаче.

Татко едва доловимо се усмихна.

— Ари, Ари — рече той. — Ти си най-храброто момче на света.

— Не съм.

— Си.

— Аз съм онзи, дето се страхува от собствените си сънища, татко. Забрави ли?

Обичах усмивката му. Защо не можеше да се усмихва постоянно?

Исках да го попитам какво е станало. Обаче се страхувах. Не знам… Гърлото ми бе пресъхнало и не можех да говоря, а после всичко възкръсна в паметта ми и образът на Данте, който държеше ранена птица, се мярна в главата ми. Не можех да си поема дъх и се страхувах — хрумна ми, че може би Данте е мъртъв, а после се паникьосах. Усетих как нещо ужасно се случва в сърцето ми.

— Данте? — чух името му в устата си.

Сестрата стоеше до мен. Имаше приятен глас.

— Ще ти премеря кръвното налягане — каза тя. Аз просто си лежах там и я оставих да направи каквото искаше. Не ми пукаше. Тя се усмихна: — Как е болката?

— Добре е — прошепнах.

Тя се засмя:

— Здравата ни изплаши.

— Обичам да плаша хората — казах.

Майка ми поклати глава.

— Морфинът ми харесва — смотолевих. Затворих очи. — Данте?

— Той е добре — каза майка ми.

Отворих очи.

Чух гласа на баща ми:

— Уплашен е. Много е уплашен.

— Но е добре?

— Да. Добре е. Чакаше те да се събудиш. — Майка ми и баща ми се спогледаха. Тя каза: — Тук е.