Бенджамин Саенц - Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената

— Знаеш ли — каза, — това, което си направил за своя приятел, Данте, е невероятно.

— Вижте, ще ми се хората да престанат да говорят за това.

Той ме погледна. Имаше особено изражение.

— Можеше да свършиш с парализа на двата крака. Или по-лошо.

— По-лошо ли?

— Млади човече, можеше да загинеш.

Да загина. Добре де.

— Хората все това повтарят. Виж, док, жив съм.

— Не ти харесва много да си герой, а?

— Казах на Данте, че не съм го направил нарочно. Всички мислеха, че това е забавно. Не беше шега. Даже не помня да съм се хвърлял към него. Не е като да съм си казал: Ще спася приятеля си Данте. Не беше така. Просто рефлекс, нали знаете, както когато някой ви удари под коляното. Кракът ви просто подскача. Така беше. Просто се случи.

— Просто рефлекс? Просто се случи?

— Именно.

— И нямаш заслуга за това?

— Беше просто едно от онези неща.

— Просто едно от онези неща ли?

— Аха.

— Аз имам различна теория.

— Разбира се, че имате — вие сте възрастен.

Той се засмя.

— Какво знаеш за възрастните?

— Те също имат много идеи за това кои сме. Или какви е редно да бъдем.

— Това ни е работата.

— Хубаво — казах.

— Хубаво — повтори той. — Слушай, синко, знам, че не се смяташ за смел или храбър, или каквото и да е от тези неща. Разбира се, че не се смяташ.

— Просто съм си обикновено момче.

— Да, така се възприемаш ти. Но си изблъскал приятеля си от пътя на идваща кола. Направил си го, Ари, и не си мислел за себе си. Направил си го, защото това е същността ти. Така бих разсъждавал, ако бях на твое място.

— Че защо?

— Просто си помисли за това.

— Не съм сигурен, че искам да мисля за това.

— Добре. Само за сведение, Ари: мисля, че млади хора като теб рядко се срещат. Това е.

— Казах ти, док, беше просто рефлекс.

Той ми се ухили и сложи ръка на рамото ми.

— Познавам такива като теб, Ари. Ясен си ми. — Не знаех какво искаше да каже с това. Но се усмихваше.

След разговора с него майката и бащата на Данте ми дойдоха на свиждане. Господин Кинтана ме целуна по бузата. Сякаш това бе нещо нормално. Предполагам, че за него беше . Всъщност си мислех, че този жест е донякъде мил, но ме смути малко. Не бях свикнал. И той постоянно ме засипваше с благодарности. Щеше ми се да му кажа да престане. Но го оставих да ми благодари отново и отново, защото знаех колко много обича своя Данте и бе толкова щастлив — а аз се радвах, че той е щастлив. Така че всичко беше наред.

Исках да сменя темата, но не знаех какво да говоря. Чувствах се отвратително. Те бяха дошли да ме видят и трябваше да кажа нещо — можех да обработвам информацията, макар че умът ми още бе малко замъглен. Казах:

— Значи ще бъдете в Чикаго една година?

— Да — отвърна той. — Данте още не ми е простил.

Аз само го гледах.

— Още е сърдит. Казва, че не сме се допитали до него.

Това ме накара да се усмихна.

— Не иска да пропусне плуването за една година. Каза ми, че би могъл да живее при теб през това време.

Това ме изненада. Данте пазеше повече тайни, отколкото си мислех. Затворих очи.

— Добре ли си, Ари?

— Понякога сърбежът ме влудява. Затова просто затварям очи.

Погледна ме наистина мило.

Не му казах, че новата ми тактика за разсейване бе всеки път, когато не можех да търпя болките в краката си, да си представям как изглежда брат ми.

— Както и да е, хубаво е да говоря — казах. — Това отклонява ума ми от разни други неща. — Отворих очи. — Значи Данте ви е сърдит.

— Казах му, че няма начин да го оставя тук за една година.

Представих си как Данте поглежда баща си сърдито и се инати.

— Данте е упорит.

Госпожа Кинтана каза:

— На мен се е метнал.

Усмихнах се. Знаех, че е вярно.

— Знаеш ли какво си мисля? — каза тя. — На Данте ще му е мъчно за теб. Според мен това е истинската причина да не иска да замине.

— И той ще ми липсва — промълвих. Съжалих, че го казах. Беше вярно, да, но не бе нужно да го казвам.

Баща му ме погледна:

— Данте няма много приятели.

— Винаги съм мислил, че всички го харесват.

— Вярно е. Всички харесват Данте. Но винаги си е бил малко саможив. Изглежда, не се чувства удобно сред много хора. Такъв си е. — Той ми се усмихна. — Като теб.

— Може и така да е — казах.

— Ти си най-добрият приятел, когото някога е имал. Мисля, че е редно да го знаеш.

Не, не исках — не знам защо. Усмихнах му се. Той беше добър човек. И говореше с мен. С мен. С Ари. И макар да нямах особено желание да водя този разговор, знаех, че трябва. На света нямаше чак толкова много добри хора.