Бенджамин Саенц - Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената

— Знаете ли, аз съм доста скучен тип, като се замислите. Не знам какво намира в мен Данте. — Не мога да повярвам, че казах това.

Госпожа Кинтана бе далече. Но сега се приближи и застана точно до съпруга си.

— Защо си мислиш това, Ари?

— Кое?

— Защо мислиш, че си скучен?

Боже , помислих си, терапевтът излезе на сцената. Просто свих рамене. Затворих очи. Добре де, знаех, че когато ги отворех, те още щяха да са там. Данте и аз бяхме орисани с родители, които ги беше грижа. Защо не можеха просто да ни оставят на мира? Какво, да му се не види, стана с родителите, които бяха прекалено заети или себични, или просто не им пукаше какво правят синовете им?

Реших да отворя отново очи.

Усетих, че господин Кинтана се кани да каже нещо друго. Но може би долови нещо у мен. Не знам. Нищо не каза.

Заговорихме за Чикаго. Радвах се, че сменихме темата. Господин Кинтана каза, че от университета са им намерили малко жилище. Госпожа Кинтана щяла да си вземе осеммесечен отпуск от практиката си. Всъщност нямаше да отсъстват цяла година. Само една учебна година. Не беше чак толкова много.

Не помня всичко, за което говориха семейство Кинтана. Толкова се стараеха — отчасти бях щастлив, че са там, но отчасти не ми пукаше. И разбира се, разговорът отново се насочи към мен и Данте. Госпожа Кинтана каза, че смятала да заведе Данте на психолог. „Чувства се толкова зле“, сподели тя. Може би било добре и аз да се консултирам с психолог. Да, типичен съвет за един терапевт.

— Тревожа се и за двама ви — каза тя.

— Трябва да пиете кафе с мама — казах. — Можете да се притеснявате заедно.

На господин Кинтана това му се стори забавно, но аз всъщност не вложих нищо смешно.

Госпожа Кинтана ми се ухили:

— Аристотел Мендоса, ти въобще не си скучен.

Скоро почувствах голяма умора и спрях да се съсредоточавам.

Не знам защо, но не можех да понеса благодарността в очите на господин Кинтана, когато се сбогува. Но госпожа Кинтана бе тази, която ме трогна истински. За разлика от съпруга си, тя не беше от хората, които показват чувствата си. Не че не беше мила и вежлива. Разбира се, че беше. Сега разбрах какво имаше предвид Данте, когато каза, че майка му е непроницаема.

Преди да си тръгне, госпожа Кинтана хвана лицето ми с двете си ръце, погледна ме право в очите и прошепна: „Аристотел Мендоса, винаги ще те обичам“. Гласът ѝ бе тих, уверен и настоятелен, а и в очите ѝ нямаше сълзи. Говореше спокойно и трезво и гледаше право в мен — искаше да ме увери, че мисли напълно това, което говори.

Ето какво разбрах: жена като госпожа Кинтана не използваше думата „обич“ много често. Но когато я казваше, бе искрена. И още едно нещо: тя обичаше Данте повече, отколкото той някога щеше да разбере. Нямах представа какво да правя с тази информация. Затова просто я задържах в себе си. Така правех с всичко — задържах го в себе си.

Данте ми се обади.

— Съжалявам, че не дойдох да те видя — каза той.

— Няма нищо — отвърнах. — Всъщност не съм в настроение да разговарям с хора.

— И аз — каза той. — Мама и татко изтощиха ли те?

— Не. Мили са.

— Мама каза, че трябва да отида на психолог.

— Да, спомена нещо такова.

— Ти ще отидеш ли?

— Никъде няма да ходя.

— Майките ни са си поговорили.

— Бас държа, че са. Значи ще идеш?

— Щом мама смята, че е добра идея, няма измъкване. Най-добре да се предадеш без бой.

Това ме разсмя. Прииска ми се да го питам какво ще каже на психолога. Всъщност не исках да знам.

— Как ти е лицето? — попитах.

— Харесва ми да го зяпам.

— Ти наистина си странна птица. Може би е добра идея да се срещнеш с психолог.

Харесваше ми да чувам смеха му. Това правеше нещата да изглеждат нормални. Отчасти ми се струваше, че те никога повече няма да бъдат нормални.

— Още ли те боли много, Ари?

— Не знам. Сякаш краката ми са ме завладели. Не мога да мисля за нищо друго. Направо ми идва да изтръгна гипсовите превръзки, мамка му.

— Аз съм виновен за всичко. — Ненавиждах онази нотка в гласа му.

— Слушай — казах. — Може ли да наложим някои правила?

— Правила ли? Още правила. Като „плачът — забранен“?

— Точно.

— Да не са ти спрели морфина?

— Да.

— Просто си в лошо настроение.

— Не става дума за настроението ми. А за правилата. Не знам какъв е проблемът. — Ти обичаш правилата.

— Мразя ги. Обичам главно да ги нарушавам.

— Не, Данте, обичаш да създаваш собствени правила. Харесваш ги, стига да са твои.