Бенджамин Саенц - Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената

— О, значи сега ме анализираш, така ли?

— Виждаш ли, не е нужно да ходиш при психолог. Имаш мен.

— Ще кажа на мама.

— Предай ми реакцията ѝ. — Мисля, че и двамата се усмихвахме. — Виж, Данте, трябва да установим някои правила.

— Постоперативни правила?

— Можеш и така да ги наричаш, ако искаш.

— Е, добре, какви са те?

— Правило номер едно: няма да говорим за злополуката. Никога. Правило номер две: престани да ми благодариш. Правило номер три: вината за цялата тази история не е твоя. Правило номер четири: нека просто да караме нататък.

— Не съм сигурен, че правилата ми харесват, Ари.

— Отнеси въпроса към психолога си. Но това са правилата.

— Звучиш като луд.

— Не съм луд.

Данте беше наясно, че говоря сериозно.

— Съгласен — каза той. — Няма абсолютно никога да говорим за злополуката. Това е глупаво правило, но добре. И може ли просто да кажа „Съжалявам“ само още веднъж? Както и „благодаря“?

— Току-що го направи. Стига вече, става ли?

— Въртиш ли очи?

— Да.

— Добре, няма вече.

Онзи следобед той взе автобуса и дойде да ме види. Не изглеждаше добре. Престори се, че не му е мъчително да ме гледа, но не му се получи — никога не успяваше да скрие чувствата си.

— Не ме съжалявай — заявих. — Докторът каза, че костите ми ще заздравеят много хубаво.

— Много хубаво ли?

— Точно това каза. Дай ми осем до дванайсет седмици и отново ще съм си аз. Не че това е кой знае колко страхотно.

Данте се засмя. После ме погледна.

— Ще въведеш ли правило за забрана на смеха?

— Смехът винаги е хубаво нещо. Той върши работа.

— Хубаво — каза той. Седна и извади няколко книги от раницата си. — Донесох ти книги. Гроздовете на гнева и Война и мир .

— Страхотно — зарадвах се аз.

Той ме погледна:

— Можех да ти донеса още цветя.

— Мразя ги.

— Досетих се. — Той ми се ухили.

Загледах се в книгите.

— Адски са дълги — казах.

— Това е идеята.

— Предполагам, че имам време.

— Именно.

— Чел ли си ги?

— Естествено, че съм.

— Естествено, че си.

Той плъзна книгите на поставката до леглото ми.

Поклатих глава. Да. Време. Мамка му.

Той извади скицника си.

— Ще ме скицираш с гипса?

— Не. Помислих си, че би искал да погледнеш някои от скиците ми.

— Добре — казах.

— Не бързай да се вълнуваш.

— Не е това. Болката е на приливи и отливи.

— В момента боли ли те?

— Да.

— Взимаш ли нещо?

— Опитвам се да не взимам. Мразя начина, по който ме кара да се чувствам онова, което ми дават, по дяволите. — Натиснах бутона на леглото си, за да мога да се надигна до седнало положение. Искаше ми се да кажа: „Мразя това“, но не го направих. Идваше ми да запищя.

Данте ми подаде скицника.

Понечих да го отворя.

— Можеш да го разгледаш, след като си тръгна.

Явно съм го погледнал учудено.

— Ти имаш правила. Аз също имам.

Засмях се, беше ми приятно. Исках да се смея пак, и пак, и пак, докато от толкова смях се превърна в някой друг. Смехът ме накара да забравя странното и ужасно чувство в краката си. Макар и само за минута.

— Разкажи ми за хората в автобуса — помолих го аз.

Той се усмихна.

— В автобуса имаше един мъж, който ми разказа за извънземните в Розуел. Каза, че… — Не съм сигурен дали наистина слушах историята. Предполагам, че бе достатъчно да чувам само гласа на Данте. Все едно слушах песен. Постоянно се сещах за птицата със счупеното крило. Никой не ми каза какво е станало с нея. А не можех дори да попитам, защото щях да наруша собственото си правило: да не говоря за злополуката. Данте продължаваше да разказва историята за мъжа в автобуса и извънземните в Розуел — как някои избягали в Ел Пасо и планирали да превземат транспортната система.

Докато го гледах, в ума ми за секунда изникна една мисъл — че го мразя.

Той ми прочете няколко стихотворения. Предполагам, че бяха хубави. Не бях в подходящото настроение.

Когато той най-накрая си тръгна, се загледах в скицника му. Данте никога не бе позволявал на някого да погледне скиците му. А сега ги показваше на мен. На мен. Ари.

Знам, че го правеше само защото ми беше признателен.

Ненавиждах цялата тази благодарност.

Данте смяташе, че ми дължи нещо. Не исках това. Не и това.

Взех скицника му и го хвърлих.

Такъв ми бил късметът — майка ми тъкмо влизаше в стаята, когато скицникът на Данте се удари в стената.

— Имаш ли да ми кажеш нещо?

Поклатих глава.

Майка ми вдигна скицника. Седна. Канеше се да го отвори.