Бенджамин Саенц - Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената

Надявах се, че няма да ми разкаже нищо за сеанса си. Не ми каза. Зарадвах се. После пък се ядосах, че нищо не ми сподели. Добре, значи бях мрачен. И непостоянен. Да, ето какъв бях.

Данте продължаваше да ме гледа.

— Какво?

— Ти ще отидеш ли?

— Къде?

— На сеанс при психолог, тъпчо.

— Не.

— Не?

Погледнах краката си.

Видях, че му се искаше пак да каже „съжалявам“. Но не го направи.

— Помогна — каза той. — Посещението при психолога. Не беше толкова лошо. Наистина помогна.

— Ще отидеш ли пак?

— Може би.

Кимнах.

— Говоренето не помага на всички.

Данте се усмихна:

— Не че точно ти знаеш.

Усмихнах се в отговор.

— Да. Не че точно аз знам.

Не знам как се случи, но една сутрин Данте се отби и реши, че именно той ще ме изкъпе с гъбата.

— Става ли? — попита.

— Ами… това е работа на мама — смотолевих.

— Тя каза, че няма проблем — рече той.

— Пита ли я?

-Да.

— О — казах. — И все пак, това наистина е нейна работа.

— Баща ти? Никога ли не те е къпал?

— Не.

— Не те е бръснал?

— Не. Не искам да го прави.

— Защо?

— Просто не искам.

Той замълча.

— Няма да ти причиня болка.

Вече ми причини. Това ми се искаше да кажа. Това бяха думите, които ми дойдоха наум, с които исках да го зашлевя. Думите бяха подли. Аз бях подъл.

— Позволи ми — каза той.

Вместо да му кажа да върви на майната си, се съгласих.

Бях се научил да се държа безучастно, когато майка ми ме къпеше и бръснеше. Затварях очи и си мислех за персонажите в книгата, която четях. Това някак ми помагаше да се справя.

Затворих очи.

Почувствах ръцете на Данте върху раменете си, топлата вода, сапуна, кесията за баня.

Ръцете на Данте бяха по-големи от тези на мама. И по-меки. Беше бавен, методичен, внимателен. Накара ме да се почувствам крехък и чуплив като порцелан.

Нито веднъж не отворих очи.

Не казахме и дума.

Чувствах ръцете му върху голите си гърди. Върху голия си гръб.

Позволих му да ме обръсне.

Когато свърши, отворих очи. По лицето му се стичаха сълзи. Очаквах го. Идваше ми да му се разкрещя. Да му кажа, че аз би трябвало да се разплача, не той.

Данте имаше особено изражение. Приличаше на ангел. Исках да го фрасна с юмрук в челюстта. Не можех да понасям собствената си жестокост.

Три седмици и два дни след злополуката отидох в лекарския кабинет за нов гипс и рентгенови снимки. Баща ми си взе свободен ден. По пътя към кабинета на лекаря татко се разприказва — което бе чудно.

— Трийсети август — каза той.

Добре, тогава беше рожденият ми ден.

— Помислих си, че може би ще искаш кола.

Кола. Мамка му.

— Хубаво — отвърнах. — Ама аз не шофирам.

— Можеш да се научиш.

— Ти каза, че не искаш да карам.

— Никога не съм казвал това. Тези думи бяха на майка ти.

От задната седалка не виждах лицето на мама. А не можех да се надвеся през облегалката.

— И какво мисли тя?

— Имаш предвид майка ти, фашистката?

— Да, същата — потвърдих.

Всички избухнахме в смях.

— Е, какво ще кажеш, Ари?

Татко звучеше като момче.

— Бих искал някоя от онези коли с хидравлично окачване.

Мама заяви без миг колебание:

— Само през трупа ми.

Изгубих контрол. Май се смях пет минути без прекъсване. Баща ми се присъедини към веселието.

— Добре — казах най-накрая. — Сериозно ли?

— Сериозно.

— Искам стар пикап.

Мама и татко се спогледаха.

— Можем да се справим — каза майка ми.

— Имам само два въпроса. Първо: защо ми взимате кола — понеже ви е криво, че съм инвалид ли?

Майка ми само това чакаше:

— Не. Ти ще си инвалид още три-четири седмици. После ще преминеш период на терапия. Ще се оправиш. И няма да си инвалид. Отново ще си станеш истински трън в задника.

Мама никога не ругаеше. Работата беше сериозна.

— Какъв е вторият ти въпрос?

— Кой от вас ще ме учи да шофирам?

Двамата отговориха едновременно:

— Аз.

Реших да ги оставя да се разберат.

Ненавиждах тясната и клаустрофобична атмосфера на къщата си. Веч ми създаваше усещането за дом. Чувствах се като нежелан гост. Никак не ми беше приятно постоянно да ме обслужват. Мразех това, че родителите ми са толкова търпеливи с мен. Това е истината. Не правеха нищо лошо. Просто се опитваха да ми помагат. Но аз ги мразех. Мразех и Данте.

Мразех и себе си, задето мразя тях. Ето го — моя собствен порочен кръг. Моята лична вселена на омразата.