Бенджамин Саенц - Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената

— Не — казах. — Не те мразя, Данте.

Просто седяхме там и си мълчахме.

— Ще бъдем ли приятели, когато се върна от Чикаго?

— Да — казах.

— Наистина ли?

— Да.

— Обещаваш ли?

Погледнах съвършеното му лице.

— Обещавам.

Той се усмихна. Не плачеше.

Данте и родителите му се отбиха вкъщи в деня, преди да заминат за Чикаго. Майките ни готвиха заедно. Не се учудих, че се разбират толкова добре. Приличаха си в някои отношения. Изненада ме обаче колко добре се разбираха господин Кинтана и татко. Седяха в дневната, пиеха бира и си говореха за политика. Искам да кажа, до голяма степен се разбираха.

С Данте се мотаехме на верандата отпред.

По някаква причина и двамата си падахме по предните веранди. Всъщност не говорехме много. Май не знаехме какво да си кажем. А после ми хрумна нещо. Играех си с патериците.

— Скицникът ти е под леглото ми. Ще ми го донесеш ли?

Данте се поколеба. Но после кимна.

Влезе в къщата, а аз зачаках.

Когато се върна, ми подаде скицника.

— Имам да ти призная нещо — казах.

— Какво?

— Не съм го поглеждал.

Той не отвърна.

— Може ли да го разгледаме заедно? — помолих.

Той не каза нищо, така че просто отворих скицника. Първата скица бе автопортрет — Данте четеше книга. На втората скица бе баща му — той също четеше книга. А после — още един автопортрет. Само лицето му.

— На този изглеждаш тъжен.

— Може би тогава съм бил тъжен…

— Сега тъжен ли си?

Той не отговори.

Обърнах страницата и се взрях в една скица — това бях аз. Нищо не казах. Имаше пет-шест скици, които ми бе направил в деня, когато се отби. Разглеждах ги внимателно. В рисунките му нямаше и следа от небрежност. Абсолютно нищо небрежно. Бяха точни, задълбочени и отразяваха всичко, което той изпитваше. Въпреки всичко ми се струваха толкова спонтанни.

Данте не каза нито дума, докато разглеждах скиците му.

— Откровени са — отбелязах.

— Откровени?

— Откровени и верни. Някой ден ще станеш велик художник.

— Някой ден — каза той. — Слушай, не си длъжен да задържиш скицника.

— Ти ми го даде. Мой е.

Само това си казахме. После просто си седяхме и си мълчахме.

Онази вечер всъщност не се сбогувахме. Не и наистина. Господин Кинтана ме целуна по бузата — типично за него. Госпожа Кинтана сложи длан върху брадичката ми и повдигна главата ми. Вгледа се в очите ми, сякаш искаше да ми напомни онова, което ми бе казала в болницата.

Данте ме прегърна.

Аз отвърнах на прегръдката му.

— Ще се видим след няколко месеца — каза той.

— Да — потвърдих аз.

— Ще пиша — обеща той.

Знаех, че ще го прави.

Не бях толкова сигурен, че ще отговарям.

С мама и татко останахме на верандата, след като те си отидоха. Заваля дъжд, а ние просто си седяхме там. Седяхме и гледахме мълчаливо дъжда. Все виждах Данте, застанал в дъжда, държи птица със счупено крило. Не можех да разбера дали се усмихва. Ами ако си беше изгубил усмивката?

Прехапах устна, за да не заплача.

— Обичам дъжда — прошепна майка ми.

И аз го обичам. И аз го обичам.

Струваше ми се, че съм най-тъжното момче във Вселената.

Лятото бе дошло и си бе отишло. Лятото бе дошло и си бе отишло.

А светът свършваше.

Първият учебен ден, гимназия „Остин“, 1987 г.

— Какво ти се е случило, Ари?

Имах един-единствен отговор на този въпрос:

— Злополука.

Джина Наваро ме заговори по време на обяда:

— Злополука ли?

— Аха — отвърнах.

— Това не е отговор.

Джина Наваро. Явно смяташе, че има право да ми досажда, понеже ме познава от първи клас. Поне едно нещо знаех със сигурност за Джина: тя не обичаше простите отговори. Животът е сложен. Това бе девизът ѝ. Какво да кажа? Какво да кажа? Така че не казах нищо. Само я гледах.

— Никога няма да се промениш, нали, Ари?

— Промяната е силно надценена.

— Не че точно ти знаеш това.

— Да, не че точно аз го знам.

— Не съм сигурна дали те харесвам, Ари.

— И аз не съм сигурен дали те харесвам, Джина.

— Е, не всички връзки се основават на харесването .

— Предполагам, че не.

— Слушай, аз съм най-близкото подобие на продължителна връзка, което си имал.

— Адски ме депресиращ Джина.

— Не обвинявай мен за меланхолията си.

— Меланхолия ли?

— Провери го в речника. Никой не ти е виновен за тъжните ти вкиснати настроения, ти си си виновен. Защо просто не вземеш да се погледнеш? Не си наред.