Бенджамин Саенц - Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената

Мислех си, че никога няма да свърши.

Че животът ми никога няма да стане по-добър. Но с новия ми гипс той наистина стана по-добър. Можех да си сгъвам коленете. Използвах Фидел още една седмица. После ми свалиха гипса на ръката и успявах да си служа с патериците. Помолих татко да прибере Фидел в мазето, за да не ми се налага да поглеждам тази глупава инвалидна количка никога повече.

Успях и да се изкъпя! Извадих дневника си и написах: ВЗЕХ СИ ДУШ! Всъщност бях почти щастлив. Аз, Ари, почти щастлив.

— Усмивката ти се е върнала — каза Данте.

— Усмивките са си такива. Идват и си отиват.

Ръката ме наболяваше. Физиотерапевтът ми предписа упражнения. Вижте ме, мога да си движа ръката. Вижте ме.

Един ден се събудих, отидох до банята и се взрях в огледалото. Кой си ти? Отидох в кухнята. Мама беше там, пиеше кафе и преглеждаше учебните си планове за новата учебна година.

— Бъдещето ли планираш, мамо?

— Обичам да съм подготвена.

Настаних се срещу нея.

— Ти си добър бойскаут в женски вариант.

— Мразиш това у мен, нали?

— Защо казваш това?

— Мразеше цялата онази работа със скаутите.

— Татко ме караше да ходя.

— Готов ли си да се върнеш на училище?

Погледнах краката си.

— Да. Ще нося къси панталони всеки ден.

Тя ми наля чаша кафе и разреса косата ми с пръсти.

— Искаш ли да се подстрижеш?

— Не. Харесва ми така.

Тя се усмихна.

— И на мен.

Пихме кафе заедно. Не говорихме много. Наблюдавах я как си преглежда папките. Утринната светлина винаги влизаше първо през кухнята. И мама изглеждаше млада. Стори ми се много красива. Беше красива. Завиждах ѝ. Винаги бе познавала себе си.

Исках да я попитам: мамо, кога ще узная кой съм? Но не го направих. Влязох с патериците в стаята си и извадих дневника. Напоследък избягвах да пиша в него. Страхувах се гневът ми да не се излее върху страниците. Нямах нужда от цялата тази ярост. Това бе различен вид болка. Болка, която не можех да понеса. Опитвах се да не мисля. Просто започнах да пиша:

Училището започва след пет дни. Третата година в гимназията. Предполагам, че ще трябва да ходя на училище с патерици. Всички ще ме забележат. Мамка му.

Виждам се как пътувам с пикап по пустинен път, наоколо няма никой друг. Слушам „Лос Лобос“. Виждам се как лежа в каросерията на пикапа и се взирам нагоре към всички звезди. Няма светлинно замърсяване.

Физиотерапията наближава. Докторът казва, че плуването ще е много полезно. То ще ме подсеща за Данте. Мамка му.

Когато се оправя, ще започна да вдигам тежести. Татко държи старите си тежести в мазето.

Данте заминава след седмица. Радвам се. Имам нужда да си отдъхна от него. Омръзна ми да идва всеки ден само защото има угризения. Не знам дали някога отново ще бъдем приятели.

Искам куче. Искам да го разхождам всеки ден.

Да ходя всеки ден? Влюбен съм в тази мисъл.

Не зная кой съм.

Това, което наистина искам за рождения си ден: някой да поговори за брат ми. Искам да видя снимката му на някоя от стените у дома.

По някакъв начин се бях надявал, че това ще е лятото, в което ще открия, че съм жив. Светът, за който мама и татко казваха, че ме очаква там навън… Този свят всъщност не съществува.

Данте се отби същата вечер. Седнахме на стъпалата на верандата отпред.

Той изпъна ръка — онази, която бе счупил при катастрофата.

Аз изпънах ръка — онази, която бях счупил при катастрофата.

— Всичко се оправи — каза той.

И двамата се усмихнахме.

— Когато нещо се счупи, може да бъде поправено. — Той отново изпъна ръка. — Като нова е.

— Може би не съвсем като нова — казах. — Но все пак здрава.

Лицето му също се бе оправило. Във вечерната светлина отново беше съвършен.

— Днес ходих да плувам — каза той.

— Как беше?

— Обожавам да плувам.

— Знам — казах.

— Обожавам да плувам — повтори той. Известно време мълча. А после каза: — Обичам плуването — и теб.

Не отвърнах.

— Плуването и теб, Ари. Това са двете неща, които обичам най-много.

— Не бива да казваш това — смотолевих.

— Ама то е истина.

— Не съм казал, че не е вярно. Отбелязах само, че не бива да го казваш.

— Защо не?

— Данте, аз не…

— Не е нужно да казваш нищо. Зная, че сме различни. Не сме еднакви.

— Не, не сме еднакви.

Знаех какво искаше да каже. От все сърце ми се искаше той да е някой друг — някой, който не изрича нещата на глас. Просто кимах ли, кимах.

— Мразиш ли ме?

Не знам какво стана точно тогава. От катастрофата насам бях сърдит на всички, мразех ги, мразех Данте, мразех мама и татко, мразех себе си. Всички. Но точно тогава разбрах, че всъщност не мразя всички. Не и наистина. Изобщо не мразех Данте. Не знаех как да му бъда приятел. Не знаех как да бъда приятел на когото и да е. Но това не означаваше, че го мразя.