Бенджамин Саенц - Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената

— Не прави това — казах.

— Какво?

— Не го гледай.

— Защо?

— Данте не обича хората да разглеждат скиците му.

— Само ти?

— Предполагам.

— Тогава защо го хвърли през стаята?

— Не знам.

— Знам, че не искаш да говориш за това, Ари, но мисля…

— Не искам да знам какво мислиш, мамо. Просто не искам да говоря.

— Не е добре за теб да задържаш всичко в себе си. Знам, че е тежко. А следващите два-три месеца ще бъдат много трудни. Да таиш в себе си, няма да ти помогне да оздравееш.

— Е, може би ще трябва да ме заведеш при някой психолог и да ме накараш да поговоря за трудностите си.

— Разпознавам сарказма, когато го чуя. И не мисля, че консултацията с психолог е чак толкова лоша идея.

— Двете с госпожа Кинтана да не сключвате задкулисни сделки?

— Умник си ти.

Завъртях очи.

— Ще сключа сделка с теб, мамо. — Кълна се, че почти можех да усетя вкуса на гнева върху езика си. — Разкажи за брат ми, а аз ще говоря за това, което чувствам.

Погледнах я. Изглеждаше изненадана и наранена. И ядосана.

— Брат ти няма нищо общо с цялата тази работа.

— Мислиш, че с татко сте единствените, които могат да държат нещата вътре в себе си? Татко държи в себе си цяла война. На мен също ми е позволено да тая разни неща.

— Едното няма нищо общо с другото.

— Не е вярно. Ти иди при психолог. Татко да отиде при психолог. И може би чак след това идва моят ред.

— Отивам за чаша кафе — заяви тя.

— Не бързай. — Затворих очи. Явно това щеше да е новият ми начин за справяне с каквото и да е. Едва ли можех да изхвърча гневно от стаята. Просто щях да затварям очи и да се изключвам за света.

Татко ме посещаваше всяка вечер.

Исках да си отиде.

Той се опитваше да говори с мен, но не се получаваше. През повечето време просто седеше там. Това ме влудяваше. Хрумна ми една идея.

— Данте остави две книги — казах. — Коя искаш да прочетеш? Аз ще прочета другата.

Той избра Война и мир .

Гроздовете на гнева ме устройваше.

Не беше толкова лошо: аз и татко, седнали в болнична стая. Четем. Краката ме сърбяха лудешки.

Понякога едвам дишах.

Четенето помагаше.

Знаех, че понякога татко ме изучава.

Попита ме дали още имам сънища.

— Да — казах. — Сега си търся краката.

— Ще ги намериш — каза той.

Мама никога повече не спомена разговора за брат ми. Преструваше, че той не се е състоял. Не бях сигурен какво да мисля за това. Хубавото бе, че не ме насилваше да говоря. Просто се въртеше наоколо, опитвайки се да се увери, че съм добре. Не бях добре. Кой, по дяволите, може да се чувства удобно с два гипсирани крака? Имах нужда от помощ за всичко. И ми бе втръснало от подлогата и да се разкарвам наоколо в инвалидна количка. Моят най-добър приятел — инвалидната количка. И най-добрата ми приятелка — мама. Побъркваше ме.

— Мамо, постоянно кръжиш около мен. Ще ме накараш да кажа думата с „м“. Наистина ще ме принудиш.

— Не смей да изричаш тази дума пред мен.

— Кълна се, че ще го направя, мамо, ако не спреш.

— Каква е тази роля на нахакан тип, дето я играеш?

— Не е роля, мамо. Не участвам в пиеса. — Бях отчаян. — Мамо, краката ме болят, а когато не ме болят, ме сърбят. Спряха ми морфина…

— Което е хубаво — прекъсна ме тя.

— Да, o’кей, мамо. Не можем да допуснем един малък наркоман, дето търчи наоколо, нали така? — Сякаш можех да търча наоколо. — По дяволите. Мамо, просто искам да бъда сам. Това устройва ли те? Че искам да бъда сам?

— Добре — каза тя.

След този разговор тя вече спазваше правото ми на лично пространство.

Данте не дойде повече на свиждане. Обаждаше се два пъти на ден — просто да каже „здрасти“. Беше се разболял. Грип. Съчувствах му. Звучеше ужасно. Каза, че имал сънища. Споделих му, че и аз имам. Един ден той се обади и каза:

— Искам да ти кажа нещо, Ари.

— О’кей.

Но той не продължи.

— Какво? — попитах.

— Нищо — каза той. — Няма значение.

Вероятно имаше голямо значение.

— О’кей — повторих.

— Ще ми се да можехме отново да плуваме.

— И на мен — казах.

Радвах се, че се обади. Но се радвах и че не можеше да дойде да ме види. Не знам защо. По някаква причина си мислех: сега животът ми ще бъде различен. Постоянно си го повтарях. Питах се какво ли щеше да бъде да си изгубя краката. В известен смисъл ги бях изгубил. Не завинаги. Но за известно време.

Опитах се да използвам патерици. Просто нямаше да стане. Не че сестрите и мама не ме предупредиха. Но трябваше да се уверя сам. Бе напълно невъзможно, при положение че двата ми крака бяха напълно изпънати, а лявата ми ръка — в гипс.