Бенджамин Саенц - Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената

— Нищо ли?

— Счупих си краката при злополука. Предполагам, че това може да мине за интересно. — Кимнах, но се чувствах много неудобно, така че реших да се направя на остроумен като всички останали. — О — подхвърлих, — никога преди не бях опитвал морфин. Това бе интересно. — Всички се засмяха. Особено Чарли Ексобедо, който беше посветил живота си на експериментиране с променящи настроението субстанции.

Г-н Блокър се усмихна:

— Сигурно наистина много те е боляло.

— Да — казах.

— Ще се оправиш ли, Ари?

— Да. — Този разговор ми беше неприятен.

— Още ли те боли?

— Не — отвърнах. Това бе малка лъжа. Истинският отговор бе дълъг и по-сложен. Джина Наваро имаше право. Животът наистина беше сложен.

Взех дневника си и го прелистих. Огледах почерка си. Беше ужасен.

Никой освен мен не можеше да го разчете. Това бе добрата новина. Не че някой би поискал да го чете. Реших да напиша нещо. Ето какво:

Това лято се научих да плувам. Не, не е вярно. Някой ме научи. Данте.

Откъснах листа.

— Провеждаш ли предразполагащи разговори с учениците си в първия учебен ден?

— Разбира се.

— Защо?

— Обичам да опознавам учениците си.

— Защо?

— Защото съм учителка.

— Плащат ти да преподаваш държавно устройство. Първата, втората и третата поправка към Конституцията. Такива работи. Защо направо не минеш към същността?

— Преподавам на ученици. Учениците са хора, Ари.

— Не сме толкова интересни.

— По-интересни сте, отколкото си мислите.

— Трудни сме.

— Това е част от чара ви. — Имаше интересно изражение. Разпознах го. Мама понякога се намираше на границата между иронията и искреността. Това бе част от чара ѝ.

Вторият учебен ден. Нормален, ако не броим факта, че след училище, докато чаках мама, това момиче, Илеана, се приближи до мен. Извади маркер и си написа името върху гипса ми.

Погледна ме в очите. Исках да отместя поглед. Но не го направих.

Очите ѝ приличаха на нощното небе в пустинята.

Сякаш вътре в нея живееше цял един свят, за който не знаех нищичко.

Пикап „шеви модел 1957“. вишневочервен, с хромирани брони, хромирани тасове и гуми с бели декоративни рингове от вътрешната страна. Беше най-прекрасният пикап на света. И бе мой. Помня как се вгледах в тъмните очи на татко и прошепнах:

— Благодаря.

Почувствах се глупаво и неудобно и го прегърнах. Неубедителна постъпка. Но бях искрен: с благодарността и прегръдката. Бяхискрен. Истински пикап. Истински пикап за Ари.

Какво не получих: снимка на брат ми на някоя от стените вкъщи. Човек не може да има всичко.

Седях в пикапа и трябваше да се насиля да се върна на партито. Мразех партита — даже и онези, организирани в моя чест. Точно тогава щеше да ми хареса да изкарам пикапа на пътя, с брат ми, седнал до мен. А също и Данте. Брат ми и Данте. Това щеше да е празник за мен.

Предполагам, че Данте все пак ми липсваше — макар че упорито се стараех да не мисля за него. Проблемът е полагането на усилия да не мислиш за нещо бе, че започваш да мислиш за него още повече.

Данте.

По някаква причина се сетих за Илеана.

Всеки ден ставах много рано и изкуцуквах до пикапа си, който стоеше в гаража. Изкарвах го на заден ход на автомобилната алея. В един пикап има цяла вселена, която чака да бъде открита. Докато седях на шофьорското място, всичко ми се струваше възможно. Странни мигове на оптимизъм. Странно и прекрасно.

Да включвам радиото и просто да си седя там — моето разбиране за молитва.

Една сутрин мама излезе и ме снима.

— Къде смяташ да ходиш? — попита тя.

— На училище — казах.

— Не — отвърна тя. — Нямах това предвид. Когато за пръв път подкараш това нещо, къде ще отидеш с него?

— В пустинята — казах. Не ѝ споделих, че искам да изляза и да гледам звездите.

— Сам ли?

— Аха — рекох.

Знаех, че иска да ме попита дали си създавам нови приятелства в училище. Но не го направи. А после погледна гипса ми:

— Коя е Илеана?

— Едно момиче.

— Хубава ли е?

— Твърде хубава за мен, мамо.

— Елупчо.

— Да, глупчо.

Онази нощ сънувах лош сън. Карах пикапа надолу по една улица. Илеана седеше до мен. Хвърлих поглед към нея и ѝ се усмихнах. Не го видях — Данте, застанал насред пътя. Не можех да спра. Не можех да спра. Когато се събудих, бях подгизнал от пот.

На сутринта, докато седях в пикапа си и пиех кафе, мама излезе от къщата. Седна на стъпалата на верандата. Потупа стъпалото до себе си. Еледаше ме, докато слизах тромаво от пикапа си. Бе престанала да се суети около мен.