Бенджамин Саенц - Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената

Той беше жив. Данте. Усетих как започвам да дишам.

— Какво стана с птицата, която държеше?

Татко стисна ръката ми.

— Луди момчета — прошепна. — Луди, луди момчета. — Загледах го как излиза от стаята.

Мама все така се взираше в мен.

— Къде отиде татко?

— Да доведе Данте. Не си е тръгнал. Тук е през последните трийсет и шест часа — чакаше те да…

— Трийсет и шест часа ли?

— Претърпя операция.

— Операция?

— Трябваше да ти наместят костите.

— Добре.

— Ще ти останат белези.

— Добре.

— Дойде в съзнание за малко след операцията.

— Не помня.

— Болеше те. Дадоха ти нещо. После отново изгуби съзнание.

— Не си спомням.

— Докторът каза, че вероятно няма да помниш.

— Казах ли нещо?

— Само стенеше. Попита за Данте. Той отказваше да си тръгне. Много упорит млад човек.

Това ме накара да се усмихна:

— Да, той печели всичките ни спорове. Като онези, които водя с теб.

— Обичам те — прошепна тя. — Знаеш ли колко много те обичам?

Беше мило. Не ми го беше казвала отдавна.

— Аз теб повече. — Като бях малък, често ѝ го казвах.

Помислих си, че пак ще заплаче. Но тя не го направи. Е, имаше сълзи, но не и истински плач. Тя ми подаде чаша вода и отпих малко през сламка.

— Краката ти — прошепна тя. — Колата е прегазила краката ти.

— Не беше виновен шофьорът — казах аз.

Тя кимна.

— Попадна на много, много добър хирург. Всички фрактури са под коленете. Господи… — Тя млъкна. — Мислеха, че може да си изгубиш краката… — Отново замълча и избърса сълзите си. — Никога няма да те пусна да излезеш от къщи, никога повече.

— Фашистка — прошепнах.

Тя ме целуна.

— Ти, сладко, прекрасно хлапе.

— Не съм толкова сладък, мамо.

— Недей да спориш с мен.

— Добре де — съгласих се. — Сладък съм.

Тя започна да плаче отново.

— Всичко е наред — казах. — Всичко е наред.

Данте и татко влязоха в стаята.

Спогледахме се и се усмихнахме. Той беше с няколко шева над лявото око, а лявата страна на лицето му бе ожулена. Имаше синини около двете очи и гипс на дясната ръка.

— Здрасти — рече той.

— Здрасти — казах аз.

— Донякъде сме в тон — отбеляза той.

— Аз водя по точки — прошепнах.

— Най-сетне и ти да спечелиш спор.

— Да, най-накрая — казах. — Изглеждаш ужасно.

Той стоеше точно до мен.

— И ти.

Просто се гледахме.

— Звучиш уморено — каза той.

— Да.

— Радвам се, че се събуди.

— Да, събудих се. Но ме боли по-малко, когато спя.

— Ти ми спаси живота, Ари.

— Героят на Данте. Какъвто винаги съм искал да бъда.

— Не прави така, Ари. Не обръщай нещата на смях. Едвам не загина.

— Не го направих нарочно.

Той започна да плаче. Данте и неговите сълзи. Данте и неговите сълзи.

— Ти ме бутна. Бутна ме и ми спаси живота.

— Май съм те бутнал и съм ти направил лицето на нищо.

— Сега имам характер — каза той.

— Виновна е оная проклета птица — казах. — Можем да хвърлим цялата вина върху нея. За всичко.

— Приключих с птиците.

— Не, не си.

Той заплака отново.

— Престани — казах. — Мама плаче, а сега и ти — и даже татко има вид, сякаш му идва да заплаче. Правила. Имам си правила. Никакви сълзи.

— Добре — каза той. — Никакви сълзи повече. Момчетата не плачат.

— Момчетата не плачат — повторих. — Сълзите наистина ме изморяват. Данте се засмя. А после стана много сериозен.

— Гмурна се, все едно беше в плувен басейн.

— Не е нужно да говорим за това.

Но той продължи да говори.

— Хвърли се към мен като футболист, който се хвърля към играча, у когото е топката, и ме избута от пътя. Всичко стана толкова бързо… но ти просто знаеше как да действаш. Можеше да загинеш. — Гледах как сълзите се стичат по лицето му. — И всичко — защото съм идиот, застанал насред пътя, опитвайки се да спася някаква тъпа птица.

— Пак нарушаваш правилото „плачът — забранен“ — казах. — А птиците не са тъпи.

— Едвам не загина заради мен.

— Не си направил нищо. Просто си беше себе си.

— Повече никакви птици за мен.

— Харесвам птиците — заявих.

— Отказах се от тях. Ти ми спаси живота.

— Казах ти. Не го направих нарочно.

Това накара всички да се засмеят. Господи, бях уморен. И ме болеше толкова много, и помня как Данте стискаше ръката ми и повтаряше отново и отново: „Съжалявам, съжалявам, Ари, Ари, Ари, прости ми, прости ми“.

Предполагам, че заради упойката от операцията и от морфина се чувствах малко надрусан.

Помня, че си тананиках „Ла Бамба“. Мама, татко и Данте бяха още в стаята, но не можех да остана буден.