Бенджамин Саенц - Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената

Попитах Данте дали баща му някога се ядосва.

— Не се разгневява много често, почти никога. Но когато все пак се ядоса, гледам да не му се пречкам.

— На какво се ядосва?

— Веднъж му изхвърлих всичките книжа.

— Сериозно ли?

— Той не ми обръщаше никакво внимание.

— На колко години беше?

— Дванайсет.

— Значи си го ядосал нарочно.

— Нещо такова.

Изведнъж се разкашлях. Всички се стреснаха.

— Горещ чай — каза Данте.

Кимнах. Добра идея.

Седяхме, пиехме си чая и гледахме как дъждът вали на предната веранда на къщата му. Небето беше почти черно — и тогава заваля град. Бе толкова прекрасно и плашещо същевременно. Замислих се — понякога изглеждаше така, сякаш бурята иска да пречупи света, но той отказва да се пречупи.

Взирах се в градушката, когато Данте ме потупа с пръст по рамото.

— Трябва да проведем един разговор.

— Разговор?

— Да си поговорим.

— Говорим си всеки ден.

— Да, но имам предвид да си поговорим наистина.

— За какво?

— Ами за… сещаш се, за това какви сме. За родителите си. Такива неща.

— Някой казвал ли ти е, че не си нормален?

— Това нещо, към което трябва да се стремя, ли е?

— Не си. Не си нормален. — Поклатих глава. — Откъде си се взел?

— Родителите ми правили секс една нощ.

Почти си представих как родителите му правят секс — което бе малко откачено.

— Откъде знаеш, че е било нощ?

— Добър въпрос.

Избухнахме в смях.

— Добре — каза той. — Това е сериозно.

— Това нещо като игра ли е?

— Да.

— Ще играя.

— Кой ти е любимият цвят?

— Синьо.

— Червено. Любима марка кола?

— Не харесвам коли.

— И аз. Любима песен?

— Нямам си. Твоята?

— „Дългият лъкатушещ път“ 14 14 На английски: The Long and Winding Road. — Б.пр. .

— „Дългият лъкатушещ път“ ли?

— „Бийтълс“, Ари.

— Не я знам.

— Велика песен, Ари.

— Скучна игра, Данте. Да не би да се интервюираме един друг?

— Нещо такова.

— За каква длъжност кандидатствам?

— Най-добър приятел.

— Мислех си, че вече съм получил работата.

— Не бъди толкова сигурен, самоуверено копеле такова. — Той се пресегна и ме удари е юмрук. Не силно. Но не и леко.

Това ме разсмя.

— Бива те в приказките.

— Не ти ли се приисква понякога просто да станеш и да изкрещиш всички ругатни, които си научил?

— Всеки ден.

— Всеки ден? По-тежък случай си от мен. — Той се загледа в градушката. — Прилича на побеснял сняг — каза.

Това ме разсмя.

Данте поклати глава:

— Ние сме твърде свестни, знаеш ли?

— Какво искаш да кажеш?

— Родителите ни са ни превърнали в свестни момчета. Не мога да понасям това.

— Не мисля, че съм чак толкова свестен.

— Участваш ли в някоя банда?

— Не.

— Занимаваш ли се е наркотици?

— Не.

— Пиеш ли?

— Бих искал.

— И аз. Но не те питам това.

— Не, не пия.

— Правиш ли секс?

— Секс ли?

— Секс, Ари.

— Не, никога не съм правил секс, Данте. Но бих искал.

— И аз. Виждаш ли какво имам предвид? Ние сме свестни.

— Свестни — повторих. — Мамка му.

— Мамка му — повтори и той.

А после избухнахме в смях.

Цял следобед Данте ме обстрелваше с въпроси. Аз им отговарях. Спря да вали, а горещият ден внезапно бе захладнял. Сякаш целият свят бе тих и спокоен, прииска ми се аз да съм светът и да се чувствам като него.

Данте стана от стъпалото на верандата и застана на тротоара. Вдигна ръце към небето.

— Всичко е толкова дяволски прекрасно — каза той. — Обърна се. — Да се поразходим.

— Кецовете ни — казах.

— Татко ги сложи в сушилнята. На кого му пука?

— Да, на кого му пука?

И преди бях вървял бос по мокър тротоар, бях усещал ветреца по лицето си. Но все едно ми се случваше за пръв път — така се чувствах.

Данте говореше нещо, но аз не го слушах. Взирах се в небето, в тъмните облаци, вслушвах се в далечните гръмотевици.

Погледнах Данте: ветрецът бе като жив в дългата му тъмна коса.

— Заминаваме за една година — каза той.

Внезапно се натъжих. Не, не бях точно тъжен. Все едно някой ме бе ударил е юмрук.

— Заминавате ли?

— Да.

— Защо? Искам да кажа… кога?

— Татко ще бъде гостуващ професор в Университета на Чикаго за една година. Мисля, че проявяват интерес да го назначат.

— Това е страхотно — казах.

— Да — потвърди той.

Бях щастлив, а после, просто ей така, ми стана тъжно. Бях непоносимо тъжен. Не го поглеждах. Гледах само към небето.

— Това е наистина страхотно. Е, кога заминавате?

— В края на август.