Бенджамин Саенц - Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената

Не мислех, че задачата ми е да съм съгласен с представата на всички за онова, което бях и което би трябвало да бъда. Може би ако не беше толкова тих, Ари… Ако можеше да си по-дисциплиниран… Да, всички имаха предположения какво не ми е наред и какъв е редно да стана. Особено по-големите ми сестри.

Защото бях най-малкият.

Защото бях изненадата.

Защото бях роден прекалено късно.

Защото по-големият ми брат бе в затвора и може би мама и татко обвиняваха себе си. Само да бяха казали нещо, да бяха направили нещо. Нямаха намерение да допуснат отново тази грешка. Затова бях принуден вечно да нося семейната вина — вина, за която дори майка ми отказваше да говори. Понякога тя споменаваше брат ми мимоходом. Но никога не изричаше името му.

Сега аз бях единственият син. И понасях това бреме — на син в мексиканско семейство. Не го исках. Но това беше положението.

Ядосвах се заради чувството, че съм предал семейството си, като споменах брат си пред Данте. Не бе приятно. У дома имаше толкова много призраци — на брат ми, на бащината ми война, призраците на гласовете на сестрите ми. Може би имаше призраци и в мен, но не ги бях срещнал още. Бяха там. Спотайваха се.

Взех стария си дневник и запрелиствах страниците. Попаднах на думи, които бях написал седмица след петнайсетия си рожден ден:

Не ми харесва да съм на петнайсет.

Не ми харесваше да съм на четиринайсет.

Не ми харесваше да съм на тринайсет.

Не ми харесваше да съм на дванайсет.

Не ми харесваше да съм на единайсет.

Когато бях на десет, бе хубаво. Харесваше ми да съм на десет. Не знам защо, но имах много добра година, когато бях в пети клас. Тогава беше много приятно. Госпожица Педрегън бе страхотна учителка, а по някаква причина всички ме харесваха. Добра година. Отлична година. Пети клас. Но сега, на петнайсет, ами… положението е малко неловко. Гласът ми прави странни неща и все се блъскам в разни неща. Мама казва, че рефлексите ми се опитват да се съобразяват с факта, че раста твърде много.

Не ми допада много това с растенето.

Тялото ми прави неща, които не мога да контролирам, и това не ми харесва.

Изведнъж целият се оказвам в косми. Косми под мишниците, по краката и около… ами… косми между краката. О’кей, не ми харесва. Даже по пръстите на краката ми растат косми. За какво е всичко това?

А ходилата ми постоянно стават все по-големи и по-големи. Каква е тая работа с големите крака? Когато бях на десет, бях дребничък и не се тормозех заради разни косми. Единствената ми грижа бе да се опитвам да говоря съвършен английски. Онази година — когато бях на десет — взех решение, че няма да звуча като поредния мексиканец. Щях да бъда американец. И когато говорех, щях да звуча като такъв.

Така че какво, ако не изглеждам точно като американец?

Как всъщност изглежда един американец?

Дали един американец има големи ръце и ходила и косми около… ами… косми между краката?

Адски се смущавах да чета собствените си думи. Какъв pendejo 12 12 „Педал“, хомосексуален (исп.) — Б.пр. . Сигурно бях най-големият загубеняк на света — да пиша за косми и разни неща за тялото. Добре че спрях да си водя дневник — все едно да водя архив на собствената си глупост. Защо да правя това? Защо да си напомням какъв задник съм?

Трябваше да хвърля дневника, но вместо това продължих да го прелиствам напосоки. И тогава открих една част, посветена на брат ми.

В къщата ни няма снимки на брат ми.

Има снимки на двете ми по-големи сестри в сватбените им дни. На майка ми в роклята за първото ѝ причастие. На баща ми, когато е бил във Виетнам. Има мои снимки като бебе, от първия ми учебен ден, снимки, на които държа трофей за първото място със съотборниците си от Малката лига.

Има снимки на трите ми племеннички и на четиримата племенници.

Има снимки на бабите и дядовците ми, всичките до един мъртви. Има снимки из цялата къща.

Но няма снимки на брат ми.

Защото той е в затвора.

Никой вкъщи не говори за него.

Все едно е мъртъв.

По-добре да беше умрял. За мъртвите поне се говори и човек успява да чуе разни истории за тях. Хората се усмихват, когато разправят тези истории. И дори се смеят. Говорим си дори за кучето, което имахме едно време.

Дори на Чар ли, мъртвото куче, му се полага история.

За брат ми никой не разправя истории.

Той е заличен от семейната ни история. Не ми се струва правилно. Брат ми не е просто дума, написана върху черна дъска. Искам да кажа, трябва да пиша есе за Александър Хамилтън — дори знам как изглежда.