Другата ми сестра, Силвия, ми дръпна една лекция:
— Мразя тази дума. Не говори така. Толкова е неуважително.
Сякаш пък те ме уважаваха. О, да, и още как.
Казаха на мама, че използвам неприличен език. Тя мразеше „езика“. Погледна ме с оня поглед.
— Думата с „м“ показва изключителна липса на уважение и на въображение. И недей да въртиш очи.
Но загазих още по-лошо, задето отказах да се извиня.
Хубавото беше, че сестрите ми не използваха израза „роден твърде късно“ никога повече. Не и пред мен.
Бях ядосан, защото не можех да говоря с брат си, а и със сестрите си. Не че сестрите ми не се интересуваха от мен. Просто през повечето време те се отнасяха с мен повече като със син, отколкото като с брат. Нямах нужда от три майки. Всъщност бях сам. И ми се приискваше да говоря с някого на моята възраст. Някой, който разбира, че изричането на думата с „м“ не е мерило за липсата на въображение. Понякога изричането на тази дума ме караше да се чувствам свободен.
Да разговарям със себе си в дневника си, бе равнозначно на това да говоря с някого на моята възраст.
Понякога записвах всички лоши думи, за които можех да се сетя. Това ме караше да се чувствам по-добре. Мама бе наложила собствени правила. За баща ми: никакво пушене вътре в къщата. За всички: никакво ругаене. Не търпеше ругатните. Дори когато баща ми изречеше поредица от интересни думи, тя го поглеждаше и казваше:
— Излез навън, Хайми. Намери си куче, което ще хареса подобен език.
Мама беше мила. Но и много строга. Това бе нейният начин да оцелее. Не смятах да я дразня. Затова през повечето време ругаех само наум.
И цялата тази работа е името ми. Анхел Аристотел Мендоса.
Мразех името Анхел и не позволявах на никого да ме нарича така. Всички типове на име Анхел, които познавах, бяха до един истински задници. „Аристотел“ също не ми харесваше. Макар да знаех, че съм кръстен на дядо си, бях наясно и че съм наследил името на най-прочутия философ в света. Мразех този факт. Всички очакваха нещо от мен — нещо, което не можех да им дам.
Затова се прекръстих на Ари.
А като променях малко буквите, името ми ставаше Еър, въздух.
Сигурно е страхотно да си въздухът.
Можех да бъда едновременно нещо и нищо. Необходим и в същото време невидим. Всички щяха да се нуждаят от мен и никой нямаше да ме вижда.
Мама прекъсна мислите ми — ако това наистина бяха мисли.
— Данте е на телефона.
Минах покрай кухнята и забелязах, че мама разчиства всичките си шкафове. За нея лятото значеше работа.
Хвърлих се на канапето в дневната и грабнах телефона.
— Здрасти — казах.
— Здрасти — отвърна той. — Какво правиш?
— Нищо. Още не съм във форма. Мама ще ме води на лекар днес следобед.
— Надявах се, че можем да идем да плуваме.
— Да му се не види — казах. — Не мога. Просто, нали знаеш…
— Да, знам. Значи просто се мотаеш?
— Аха.
— Четеш ли нещо, Ари?
— Не, мисля си.
— За какво?
— Разни неща.
— Разни неща?
— Нали се сещаш, Данте, неща.
— Какви например, Ари?
— Че двете ми сестри и брат ми са много по-големи от мен и как ме кара да се чувствам това.
— Колко са големи те?
— Сестрите ми са близначки. Не са еднояйчни, но си приличат На двайсет и седем са. Мама ги родила, когато била на осемнайсет
— Леле — възкликна той. — На двайсет и седем.
— Да, невероятно.
— На петнайсет съм, а имам три племеннички и четирима племенници.
— Мисля, че това е много яко, Ари.
— Повярвай ми, Данте, не е чак толкова яко. Даже не ми викат „вуйчо Ари“.
— А брат ти на колко е?
— На двайсет и пет.
— Винаги съм искал да имам брат.
— Да, ама все едно го нямам.
— Защо?
— Не говорим за него. Все едно е мъртъв.
— Защо?
— Той е в затвора, Данте. — Не бях разказвал на никого за брат си. Не бях казвал и думичка за него на друго човешко същество. Чувствах се зле, задето говорех за него.
Данте не каза нищо.
— Може ли да не говорим за него? — попитах.
— Защо?
— Това ме кара да се чувствам зле.
— Ари, ти не си направил нищо.
— Не искам да говоря за него, o’кей, Данте?
— О’кей. Но знаеш ли, Ари, имаш много интересен живот.
— Всъщност не — възразих.
— Всъщност да — каза той. — Поне имаш сестри и брат. Аз си имам само майка и баща.
— Ами братовчеди?
— Те не ме харесват. Мислят, че съм… малко различен. Те са истински мексиканци, разбираш ли. А аз съм нещо като… как ме нарече ти?
— Pocho .
— Точно такъв съм. Не ме бива в испанския.
Читать дальше