Бенджамин Саенц - Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената

Данте посочи книгата с поезия:

— Наистина, няма да те убие.

Данте чисти цял следобед. А аз четях книгата със стихотворения от някакъв поет на име Уилям Карлос Уилямс 3 3 Уилям Карлос Уилямс (1883 — 1863) — американски поет, представител на модернизма и имажинизма. Работи и като общопрактикуващ лекар и педиатър. — Б.пр. . Не го бях чувал, но аз никога не бях чувал за никого. И наистина разбрах част от поезията. Не цялата — но поне донякъде. И не ми бе неприятно. Това ме изненада. Беше интересно, не глупаво или тъпо, или сантиментално, или прекалено интелектуално — нито една от чертите, които приписвах на поезията. Някои стихотворения бяха по-лесни за четене от други. Някои бяха непроницаеми. Хм, може би все пак знаех значението на тази дума.

Струваше ми се, че стихотворенията са като хората. Някои хора опознаваш изведнъж. Други просто не проумяваш — и никога няма да ги проумееш.

Бях впечатлен, че Данте може така систематично да подрежда всичко в стаята си. Когато влязохме, вътре цареше безпорядък. Но когато приключи, всичко си бе на мястото.

В света на Данте имаше порядък.

Бе подредил всичките си книги на една лавица и на бюрото си.

— Държа на бюрото си следващите книги, които смятам да прочета — каза той. Бюро. Истинско бюро. Когато ми се налагаше да напиша нещо, използвах кухненската маса.

Той грабна от мен книгата със стихотворения и се залови да търси едно определено. Наричаше се „Смърт“. Беше толкова съвършен в току-що подредената си стая, с нахлуващите вътре лъчи на залязващото слънце, с лице в светлината и с книгата в ръка, сякаш на книгата ѝ бе предопределено да е там, в ръцете му, и само и единствено там. Харесваше ми гласът му, докато четеше стихотворението, сякаш сам го бе написал:

Данте се усмихна на думата „копеле“. Знаех, че обича да я изрича, защото не му бе позволено да я използва, дума табу. Но тук, в стаята си, можеше да я прочете и да я направи своя.

Цял следобед седях в удобния стол в стаята на Данте, а той лежеше на току-що оправеното си легло. И четеше стихотворения.

Не се опитвах да ги разбера. Не ме беше грижа какво означават. Защото гласът на Данте ми създаваше чувството за нещо истинско. И аз също се чувствах реален. Преди да го срещна, най-трудното нещо на света за мен бе да съм с други хора. Но благодарение на Данте говоренето, живеенето и чувстването ми се струваха напълно естествени. Не и в моя свят, там не бяха такива.

Прибрах се у дома и проверих в речника думата „непроницаем“. Означаваше нещо, което не може лесно да бъде разбрано. Записах в дневника си всичките синоними. „Неясен.“ „Неразгадаем.“ „Енигматичен.“ „Мистериозен.“

Онзи следобед научих две нови думи. „Непроницаем“ и „приятел“.

Думите са различни, когато живеят вътре в теб.

Един късен следобед Данте се отби у нас и се представи на родителите ми. Кой правеше такива неща?

— Аз съм Данте Кинтана — каза той.

— Той ме научи да плувам — казах. — Не зная защо, но просто имах нужда да го призная пред нашите. А после погледнах мама: — Ти ме предупреди да внимавам да не се удавя, затова намерих някого, който да ми помогне да спазя обещанието си.

Татко хвърли поглед към мама. Мисля, че се усмихваха един на друг. Да , мислеха си, той най-сетне си намери приятел. Мразех това.

Данте се ръкува с татко — после му връчи една книга.

— Донесох ви подарък — каза той.

Стоях там и го наблюдавах. Бях виждал книгата на една масичка за кафе у тях. Книга за изкуство, пълна с репродукции на картини от мексикански художници. Данте ми се струваше толкова зрял, не приличаше на петнайсетгодишен. Дори дългата му коса, която не обичаше да сресва, го правеше по-възрастен.

Татко се усмихваше, докато разглеждаше книгата, после обаче каза:

— Данте, това наистина е много мило от твоя страна, но не зная дали мога да го приема.

Татко държеше книгата внимателно, страхувайки се да не я повреди. С майка ми се спогледаха. Често го правеха. Обичаха да си говорят без думи. Измислях си разни неща за онова, което си казват с тези погледи.

— Това е книга за мексиканското изкуство — каза Данте. — Така че трябва да я приемете. — Почти можех да видя как работи умът му, докато измисляше убедителен довод. Убедителен довод, който да е и верен. — Родителите ми не ме пуснаха да дойда тук с празни ръце. — Погледна баща ми много сериозно. — Така че трябва да я вземете.