Бенджамин Саенц - Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената

— Твърде мрачно — каза Данте.

— И това го казва човек, който обожава Сърцето на мрака от Конрад.

— Това е различно — рече той. — Конрад е писал литература.

Аз все изтъквах довода, че комиксите също са литература. Но за човек като Данте литературата бе много сериозна работа. Не помня някога да съм печелил спор с него. Той беше по-добър в дебатите. Бе също и по-добър читател. Прочетох книгата на Конрад заради него. Казах му, че я мразя.

— Само че — рекох, — е вярно. Светът е мрачно място. Конрад е прав за това.

— Може би твоят свят, Ари, но не и моят.

— Да, да — казах аз.

— Да, да — повтори той.

Истината е, че го бях излъгал. Много харесах книгата. Най-красивата книга, която бях чел. Баща ми сподели, че е сред любимите му книги. Искаше ми се да го попитам кога я е чел — преди или след като се е бил във Виетнам. Безсмислено беше да му задавам въпроси. Той никога не ми отговаряше.

Данте четеше, защото обичаше да чете. Аз пък четях, защото нямах нищо друго за правене. Той анализираше нещата. Аз просто ги четях. На мен ми се налагаше да проверявам в речника повече думи, отколкото на него.

Бях по-тъмен от него. И не говоря само за цвета на кожата ни. Той ми каза, че имам трагични възгледи за живота.

— Затова харесваш Спайдърмен.

— Просто съм в по-голяма степен мексиканец — казах. — Мексиканците са хора, които си падат по трагичното.

— Може и така да е — съгласи се той.

— Ти си оптимистичният американец.

— Това обида ли е?

— Може и да е.

Засмяхме се. Винаги се смеехме.

С Данте не си приличахме. Но имахме някои общи неща. Първо, на никого от двама ни не му бе позволено да гледа телевизия през деня. Родителите ни не харесваха това, което телевизията причинява на момчешкия ум. И двамата бяхме израснали с наставления, които звучаха повече или по-малко по следния начин: Ти си момче! Излез и направи нещо! Там навън има цял един свят, който просто те чака…

Данте и аз бяхме последните две момчета в Америка, пораснали без телевизия. Един ден той ме попита:

— Мислиш ли, че родителите ни са прави — че там навън има цял свят, който чака само нас?

— Съмнявам се — казах.

Той се засмя.

Тогава ми хрумна идея.

— Хайде да се качим на автобуса и да видим какво има там навън. Данте се усмихна. И двамата се влюбихме във возенето с автобус.

Понякога обикаляхме с него цял следобед. Казах на Данте:

— Богатите не се возят с автобус.

— Точно затова ни харесва.

— Може и така да е — казах. — Ние бедни ли сме?

— Не. — После се усмихна: — Ако избягаме от къщи, и двамата ще сме бедни.

Хм, интересно изказване.

— Ти би ли го направил някога? — попитах. — Да избягаш?

— Не.

— Защо?

— Искаш ли да ти призная една тайна?

— Разбира се.

— Луд съм по мама и татко.

Това наистина ме накара да се усмихна. Никога не бях чувал някой да казва това за родителите си. За Бога, никой не е луд по родителите си. Освен Данте.

А после той прошепна в ухото ми:

— Онази жена две седалки пред нас. Мисля, че има любовник.

— Откъде знаеш? — прошепнах.

— Свали си венчалната халка, когато се качи в автобуса.

Кимнах и се усмихнах.

Измисляхме си истории за другите пътници в автобуса.

А те си съчиняваха истории за нас.

Никога не съм бил близък с други хора. Бях саможив. Бях играл баскетбол и бейзбол и се бях пробвал при „вълчетата скаути“, опитах с бойскаутите — но винаги се държах на разстояние от другите момчета. Нямах чувството, че съм от техния свят.

Момчета. Наблюдавах ги. Изучавах ги.

В края на краищата не смятах повечето от заобикалящите ме момчета за много интересни. Всъщност бях отвратен.

А може би и малко високомерен. Не, не мисля. Просто не разбирах как да говоря с тях, как да бъда себе си до тях. Близостта с други момчета не ме караше да се чувствам по-умен, а глупав и не на място. Сякаш всички бяха част от клуб, в който не членувах.

Когато станах достатъчно голям за бойскаутите, казах на татко, че няма да се включа. Вече не издържах.

— Пробвай за една година — посъветва ме татко. Той знаеше, че понякога обичам да се бия. Вечно ми изнасяше лекции за физическото насилие. Опитваше се да ме държи далече от бандите в училището ми, да ме опази да не стана като брат ми, който в крайна сметка попадна в затвора. Затова, заради брат ми, аз трябваше да бъда добър бойскаут. Това беше гадно. Откъде накъде трябваше да бъда бойскаут само защото имах брат, който бе лошо момче? Мразех начина, по който мама и татко правеха тези семейни „сметки“.