Бенджамин Саенц - Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената

Изпитването на самосъжаление си е цяло изкуство. Мисля, че една част от мен обичаше да го прави. Може би имаше нещо общо с това кой подред бях сред родените в семейството. Разбирате ли, мисля, че това бе част от цялото. Не ми допадаше, че бях принуден да играя ролята на единствено дете. Не знаех по какъв друг начин да мисля за себе си. Бях единствено дете, и в същото време не бях. Гадна работа.

Двете ми сестри близначки бяха по-големи с дванайсет години. Дванайсет години си бе направо цял живот. Уверявам ви, така беше. И винаги ме бяха карали да се чувствам като бебе или играчка, или някакъв училищен проект, или домашен любимец. Наистина си падам по кучета, но понякога имах чувството, че не съм нищо повече от семейния талисман. Това е испанската дума за куче, което е семейният любимец. Mascoto. Талисман. Супер. Aри, семейният талисман.

Брат ми пък бе единайсет години по-голям. Беше дори по-недостъпен за мен от сестрите ми. Не можех дори да споменавам името му. Кой, по дяволите, обича да говори за по-големите братя, които са в затвора? Със сигурност не и мама и татко. Не и сестрите ми. Може би цялото това мълчание по въпроса за брат ми бе оказало някакво влияние върху мен. Мисля, че беше. Мълчанието може да направи човек доста самотен.

Родителите ми били млади и едва свързвали двата края, когато се родили сестрите и брат ми. „Едва свързвали двата края“ е любимият израз на родителите ми. По някое време — след появата на три деца и опитите да завърши колеж — баща ми постъпил при морските пехотинци. После отишъл на война.

Войната го променила.

Родил съм се, когато се прибрал у дома.

Понякога си мисля, че татко има толкова много белези. В сърцето. В ума си. Навсякъде. Не е толкова лесно да бъдеш син на човек, който е бил на война. Когато бях на осем, дочух майка ми да говори с леля Офелия по телефона. „Не мисля, че войната някога ще свърши за него.“ По-късно попитах леля Офелия дали е вярно.

— Да — потвърди тя, — вярно е.

— Но защо войната отказва да остави татко на спокойствие?

— Защото баща ти има съвест — каза тя.

— Какво му се е случило по време на войната?

— Никой не знае.

— Защо не иска да разкаже?

— Защото не може.

Така стояха нещата. Когато бях на осем, не знаех нищичко за войната. Не проумявах какво е съвест. Виждах само, че понякога баща ми е тъжен. Мразех това. Защото се натъжавах. А не обичах да ми е тъжно.

Бях син на човек, у когото живееше Виетнам. Да, имах всевъзможни трагични причини да изпитвам самосъжаление. Това, че бях на петнайсет, не помагаше. Понякога си мислех, че да съм на петнайсет, е най-ужасната трагедия.

Стигнах до басейна и трябваше да си взема душ. Това бе едно от правилата. Да, правилата. Мразех да се къпя заедно с куп други момчета. Не знам, просто не ми харесваше. Нали знаете, някои момчета обичат да говорят много, все едно е нещо нормално да си под душа с тайфа други момчета и да си говорите за учителя, когото мразите, или за последния филм, който сте гледали, или за момичето, с което ви се ще да правите нещо. Не и аз — аз нямах нищо за казване. Момчета под душа. Хич не си падах.

Отидох до басейна, седнах откъм плиткия край и потопих стъпала във водата.

Какво правите в басейн, когато не можете да плувате? Учите се. Предполагам, че това беше отговорът. Бях съумял да науча тялото си да се носи по повърхността на водата. Случайно се бях натъкнал на някакъв принцип от физиката. А най-хубавото в цялата работа бе, че бях направил откритието съвсем сам.

Съвсем сам. Бях влюбен в тази фраза. Не ме биваше много да моля за помощ: лош навик, който наследих от баща си. А и бездруго инструкторите по плуване, които наричаха себе си „спасители“, бяха неприятни типове. Изобщо не проявяваха интерес да учат някакъв кльощав петнайсетгодишен гамен да плува. Но се ентусиазираха при вида на момичета с внезапно пораснали гърди. Бяха вманиачени по женските гърди. Това е истината. Чух двама от спасителите да си говорят, докато уж трябваше да наглеждат група малки дечица.

— Момичето е като дърво, покрито с листа. Просто искаш да се покатериш и да окъсаш листата до едно.

Другият се засмя.

— Ти си задник — рече.

— Неее, аз съм поет — възрази онзи. — Поет на тялото.

А после и двамата избухнаха в смях.

Ама да, разбира се, със сигурност бяха двама разцъфващи уолтуитмановци. Работата е там, че всъщност не ми се нравеше много да съм близо до момчетата. Искам да кажа, момчетата наистина ме смущаваха. Не знам защо. Просто не ми беше мястото сред тях. Мисля, че адски се смущавах от факта, че съм момче. И наистина ме потискаше мисълта, че съществува съвсем реална възможност, когато порасна, да стана като някой от онези задници. Момичето е като дърво? Да бе, а пък момчето е кажи-речи толкова умно, колкото парче мъртво дърво, гъмжащо от термити. Мама щеше да каже, че просто преминават през определена фаза. Съвсем скоро щеше пак да им дойде умът. Със сигурност.