Уилям Гибсън: Мнемоничният Джони

— Два милиона — казах аз.

— Моят тип човек — разсмя се тя. — Какво има в чантата?

— Пукало.

— Грубо. — Това може би трябваше да е комплимент.

Ралфи си замълча.

— Викат ми Милионс. Моли Милионс. Да изчезваме ли, шефе? Хората почват да ни зяпат. — Тя се изправи. Носеше кожени панталони с цвят на засъхнала кръв.

Чак тогава видях, че огледалните очила са хирургически импланти. Стъклата излизаха направо от издадените скули, запечатвайки очите й в очниците. Видях в тях двойното отражение на новата си физиономия.

— Аз съм Джони — казах. — Мистър Лицето идва с нас.

Той чакаше отвън. Изглеждаше точно като обикновен техник турист, с пластмасови зори и обикновена хавайска фланелка с отпечатана на нея схемата на най-популярния микропроцесор на фирмата му; обикновен дребосък, който най-често си губи времето в пиене на саке в някой бар, където поднасят миниатюрни оризови топки със сос от водорасли. Приличаше на този тип, дето пеят химна на корпорацията със сълзи в очите, и които се здрависват с бармана в продължение на часове. Такива сводниците и продавачите ги оставят на мира, маркирайки ги като безнадеждно консервативни. Доволни и на малко, и внимателни с кредита, който имат.

По-късно съобразих, че сигурно са ампутирали част от левия му палец, точно зад първата става, заменили са го с изкуствен и са вградили в протезата гнездо и ос, направени от диамантените аналози на Оно-Сендай. След това внимателно са увили оста с три метра мономолекулярна нишка.

Моли беше започнала някакъв разговор със Сестрите на Магнитното Куче, давайки ми възможност да избутам Ралфи през вратата с чантата, притисната леко към основата на гръбнака му. Тя като че ли ги познаваше. Чух как черната прихва.

Хвърлих поглед нагоре, просто някакъв рефлекс, може би защото никога не можах да свикна с извисяващите се арки светлина и сенките на опорите над тях. Може би това ме спаси.

Ралфи продължи да върви, и не мисля, че искаше да избяга. Мисля, че вече се беше примирил. Вероятно вече знаеше какво ни предстои да срещнем.

Свалих поглед точно навреме, за да го видя как експлодира.

Повторението на забавен кадър показва как докато Ралфи върви напред, дребничкият техник се измъква отникъде, усмихвайки се. Просто намек за поклон, и левият му палец пада. Впечатляващ трик. Палецът виси във въздуха. Огледала? Конци? Ралфи спира с гръб към нас, под мишниците на светлия му летен костюм тъмнеят петна пот. Той знае. Трябва да е знаел. След това палецът-играчка, тежък като олово, профучава като в светкавичен трик с йо-йо, и невидимата нишка, свързваща го с ръката на убиеца, преминава странично през черепа на Ралфи, точно над веждите, извива се нагоре и се спуска, разсичайки крушообразното туловище през рамото и гръдния кош. Реже така фино, че не потича кръв, докато синапсите не сработят хаотично и първият тремор не предаде тялото на волята на гравитацията.

Ралфи се разпада на части в розов облак течности, и трите отделни парчета рухват напред на плочките на тротоара. В пълна тишина.

Вдигнах чантата, и пръстите ми се свиха. Откатът едва не счупи китката ми.

Сигурно валеше: струи вода течаха от пробит купол и плющяха по тротоара зад нас. Бяхме се свили в тясната пролука между хирургичен бутик и антикварен магазин. Тя току-що беше показала едното си огледално стъкло иззад ръба, и съобщаваше за един Фолкс пред вратата на Дрома, с червени светлини. Забърсваха Ралфи. И задаваха въпроси.

Бях само опушени бели конци. Чорапите за тенис. Чантата се беше превърнала в парцалив пластмасов маншет на ръката ми.

— Просто не разбирам как го пропуснах.

— Защото е бърз, адски бърз. — Тя обхвана с ръце колената си и се залюля напред-назад на токове. — Нервната му система е форсирана. Заводска поръчка. — Усмихна се и тихичко изхъмка от удоволствие. — Ще го засека това момче. Тази нощ. Той е най-добрият, номер едно, върхът на нещата, шедьовърът на изкуството.

— Ще засечеш първо, за двата милиона на този образ, задника ми някъде по-далеч. Твоят приятел там отвън е расъл предимно в биована в Чиба Сити. Той е убиец на Якудза.

— Чиба. Аха. Моли също била в Чиба, знайш. — Тя вдигна длани с леко разтворени пръсти — слаби, восъкоподобни, много бели на фона на лакираните бургундови нокти. От джобовете си под ноктите изскочиха десет остриета, всяко едно като тесен, двуостър скалпел от бледосиня стомана.

Никога не бях се задържал за дълго в Нощния град. Никой там не ми дължи нищо, че да го помня, и повечето от тях редовно си плащаха, за да забравят доста неща. Поколения стрелячи бяха целили неона, докато екипите по поддръжката не се бяха предали. Дори по обяд арките бяха черни като катран на фона на най-слабия проблясък.