Уилям Гибсън - Зимният пазар

Рубин стъпва тежко с едни изцапани с боя гумени обувки Л.Л.Бийн, главата му е приведена от тежестта на прекалено голямото му работно яке. От време на време някое прегърбено момче го посочва, докато минаваме — човекът, който конструира всички онези щури неща, роботите и другите боклуци.

— Знаеш ли какъв ти е проблемът? — попита ме той, когато бяхме под моста на път за Четвърта. — Ти си от оня тип, който винаги чете инструкциите. Всичко, което хората строят, всяка една технология има някаква определена цел. Предназначението им е вече известно на хората. Но ако това е нова технология, тя ще открие области, за които никой не е подозирал досега. Ти четеш учебниците, човече, и няма да постигнеш нищо с тях, не и това, което искаш. Само ще изглеждаш смешен, когато някой друг ги използва и направи нещо, за което ти не си се сетил. Като Лиз.

— Тя не беше първата.

Тътенът от уличното движение преминава над главите ни.

— Не, но тя със сигурност е първият човек от всички, които си срещал, който отиде и беше преведен на хардуерна програма. Сънят ти изчезна, когато онова френско дете, писателят, как му беше името, го направи преди три години.

— Тогава не помислих много затова. Просто трик.

— Той все още пише. И най-гадното нещо е, че той ще си пише, докато някой не разруши психическото му равновесие…

Аз примигвам, поклащам глава.

— Но това не е той , нали? Това е просто програма.

— Интересен въпрос. Трудно е да се каже. Но с Лиз ще разберем. Тя не е писател.

Всички те бяха в нея, „Кралете“, заключени в главата й, също както тялото й беше заключено в онзи егзоскелет.

Агентите й бяха залепили някакъв етикет и докараха един продуцентски екип от Токио. Тя им каза, че иска аз да редактирам. Аз отказах. Макс ме завлече в офиса си и ме заплаши да ме уволни още там. Ако аз не участвах, нямаше и причина да ме държат на работа в студиото на Пилота. Ванкувър едва ли беше центърът на света, а нейните агенти настояваха тя да замине за Лос Анджелес. Това означаваше много пари за него и можеше да изкара Автоматичния пилот на картата. Не можех да му обясня защо бях отказал. Беше толкова налудничаво, прекалено лично. Тя получаваше един последен тласък. Или поне така мислех тогава. Но Макс не се шегуваше. Той със сигурност нямаше да ми даде никакъв избор. И двамата знаехме, че друга работа едва ли щеше да ми попадне. Върнахме се обратно и казахме на агентите, че сме се споразумели. Вече и аз участвах.

Агентите се ухилиха, показвайки зъбите си.

Лиз изпусна въздишка, пълна с магия, и пое един огромен тласък. Стори ми се, че видях как дамата-агент повдигна едната си идеално оформена вежда, но това беше като продължение на усещането. След като бяха подписани документите, Лиз малко или повече правеше онова, което иска.

А Лиз винаги е знаела какво иска.

Направихме основния запис за „Кралете“ за три седмици. Намирах хиляди причини да избягвам дома на Рубин, дори си вярвах за някои. Тя все още живееше там, въпреки че агентите не бяха доволни от онова, което виждаха — липса на каквато и да е сигурност. По-късно Рубин ми беше казал, че се е наложило да помоли своя агент да им се обади и да вдигне голям скандал, но след това те, изглежда, престанаха да се тревожат. Не знаех, че Рубин има агент. Рядко си спомнях, че Рубин Старк тогава беше по-известен от всички останали мои познати, определено по-известен, отколкото предполагах, че някога ще бъде Лиз. Знаех, че работим над нещо силно, но човек никога не може да бъде сигурен в успеха.

Но за времето, което прекарах в Пилота, аз бях наистина завладян от работата. Лиз беше невероятна.

Тя сякаш беше родена точно за тази форма, въпреки че технологията, която е създала формата, дори не е съществувала, когато тя се е родила. Виждаш нещо такова и си задаваш въпроса колко ли хиляди, може би милиони феноменални артисти са умрели незабелязани през вековете, хора, които не са били поети или художници и не са свирили на саксофон, но които са носили тази дарба в себе си. Онези вълни, които оформят психиката и които чакат подходящото напрежение, което да ги отприщи…

Научих някои неща за нея случайно, докато работехме заедно в студиото. Че била родена в Уиндзор. Че баща й бил американец и служил в Перу и се върнал у дома полудял и полусляп. Че какъвто и да бил проблемът с нейното тяло, бил вроден. Че имала онези рани, защото отказала да махне егзоскелета. Изобщо защото щяла да се задуши и да умре при мисълта за пълната си безпомощност. Че била отдадена на магията и на това да произвежда ежедневно от нея толкова, че да е достатъчно да направи цял футболен отбор.