Уилям Гибсън - Зимният пазар

Отведох я вкъщи.

Държа две стаи в една стара съборетина на ъгъла на Четвърта и МакДоналд, десети етаж. Асансьорите обикновено работят, а ако седнеш на релсата на терасата и се облегнеш назад, като се придържаш за ръба на съседната сграда, можеш да видиш един малък вертикален отрязък от морето и планината.

Тя не беше проронила нито дума през целия път на връщане от Рубин, а и аз бях достатъчно изтрезнял и се чувствах неловко, докато отключвах вратата и я пуснах да влезе.

Първото нещо, което видя, беше портативното бързозаписно устройство, което бях донесъл от Пилота предишната вечер. Егзоскелетът я пренесе през прашната ми обител със същата онази походка като самолетен модел, движещ се по писта. Далеч от данданията на партито го чувах как потраква меко, докато я придвижва. Беше спряла и гледаше бързозаписното. Както бе застанала така, виждах как ребрата на това чудо поддържаха гръбнака й, като преминаваха през протритата черна кожа на якето й. Една от онези болести, или някоя от едновремешните, които така и не определиха, или някоя от новите — всичките съвсем явно следствие от заобикалящата среда, които едва ли вече са назовани. Тя не можеше да се движи без този допълнителен скелет, който беше включен директно в мозъка й посредством биоелектричен интерфейс. На пръв поглед крехките поликарбонови скоби движеха раменете и краката й, а една по-фина система управляваше тънките й ръце като галванични мозайки. Сетих се за краката на жабите, които бях виждал как се свиват и отпускат, заснети в университетска лаборатория, после се ненавиждах за това.

— Това е бързозаписен модул — проговори тя с глас, който не бях чувал дотогава, и си помислих, че магията сигурно ще изчезне. — За какво ти е?

— Аз редактирам — отговорих, докато затварях вратата след себе си.

— Хайде де — засмя се тя. — Наистина. Къде?

— На острова. Място, наречено Автономен пилот.

Тя се обърна, след това, поставила ръка върху вътрешната страна на бедрото си, беше залюляна и от онези промити сиви очи ме пронизаха лудостта и омразата и някаква ужасна пародия на похотливост.

— Искаш ли да го направиш, редакторе?

И отново усетих камшика, но този път не исках да се стовари отгоре ми. Така че я изгледах студено някъде от дъното на своята вцепенена от бирата черупка на моето съвсем обикновено тяло, което можеше да върви, да говори, имаше здрави крайници, и аз изплюх думите: „Ще можеш ли да почувстваш нещо, ако го направя“.

По дяволите. Може би тя премигна, но по лицето й не пролича нищо.

— Не — отговори тя, — но понякога обичам да гледам.

Рубин е застанал до прозореца два дни след нейната смърт в Лос Анджелес и наблюдава как пада снегът във Фолс Крийк.

— Значи ти не си спал с нея? — В този момент един от неговите клатещи се малки ролкови лагери — гущери ешер, прекосява масата пред мен с въртеливо движение.

— Не — отговарям аз и беше истина. След това се засмивам. — Но сме се включвали. Още онази първа нощ.

— Ти си луд — казва той и някакво одобрение се почувства в гласа му. — Това е можело да те убие. Сърцето ти е можело да спре, дъхът ти е можело да спре… — Той се обръща отново към прозореца. — Тя обади ли ти се вече?

Ние се включихме.

Не го бях правил никога досега. Ако някой ме попиташе защо, щях да му отговоря, че аз съм редактор и че това не е свързано с професията ми.

Истината може би беше по-скоро тази.

В търговията, законната търговия — досега не съм правил порно. Ние наричаме суровия продукт сухи сънища. Сухите сънища се произвеждат независимо от съзнанието, до което повечето хора достигат само в съня си. Но артистите, онези, с които аз работя в Автономния пилот, са способни да проникнат зад външното спокойствие, да се гмурнат в дълбините на морето Юнг и да вземат от него — да речем, сънища. Просто казано. Предполагам, че някои артисти постоянно са правили това с нещо като медиум, но невроелектрониката ни дава възможност да се докоснем до тези опити, а мрежата ги улавя и записва, така че ние ги пакетираме, предаваме, следим как се движат на пазара. Е, колко много се менят нещата… Това е нещо, което баща ми обичаше да казва.

Обикновено получавах суровия материал направо в студиото изчистено от смущенията, което костваше няколко милиона долара, и дори не ми се налагаше да видя артиста. Стоката, която предлагаме на публиката, разбира се, биваше структурирана, балансирана, превърната в изкуство. Но все още има достатъчно наивни хора, които смятат, че се наслаждават на действително свързване с някой, който обичат. Мисля, че повечето тийнейджъри са го пробвали поне веднаж. Това определено се прави доста лесно. Радио Шак ще ви продаде и кутията, и лентите, и кабелите. Но що се отнася до мен, аз не го бях правил. И като си мисля затова сега, не съм сигурен, че мога да обясня защо. Дори и да съм искал.