Уилям Гибсън - Идору

Шакил, облечен във федералната си униформа, показваше на Лани козята глава. Беше одрана, прободена с пирони и Шакил бе разтворил челюстите й, за да покаже как езикът е бил заменен с окървавено парче кафява хартия с надпис. Той бе обяснил, че това би трябвало да е името на прокурора.

Лани затвори очи, но образът остана.

Когато ги отвори, пред тях беше идору с пухести очертания. Тя го гледаше. Носеше някаква бродирана мъхеста шапка с наушници. Около нея се вихреше сняг, но после тя се сплеска, изчезвайки в текстурите, които се стичаха през потока от данни и той се впусна в това и усети как преминава през ядрото му, точно през центъра и излиза от другата страна.

— Чакай… — каза той, имаше лаг, преди да чуе собствения си глас.

— Перспектива — отвърна идору. — Паралаксът на Ямазаки.

Нещо сякаш се завъртя около него, така че той погледна директно към данните, но от друг ъгъл и отдалече. И около всичко това имаше… абсолютно нищо.

Но през информацията като някаква безкрайно по-сложна версия на „Риълтрий“ на Арли преминаваха две на пръв поглед успоредни структури. Рез и идору. Бяха процесуално изваяни, в далечния им край — началото на Рез като нещо съвсем дребно, загатващо за първите стъпки в кариерата му. И нарастваше прогресивно в нещо заплетено, с много нишки… Но после започваше отново да се смалява, както забеляза Лани, нишките се разплитаха… И това трябваше да е моментът, реши той, в който певецът бе започнал да се превръща в нещото, което Кати мразеше, онзи, който заемаше място в полето на знаменитостта, само защото бе знаменитост, защото бе някаква величина…

Данните на идору се появяваха след този момент и започваха като нещо плавно оформено, преднамерено, опростено. Но Лани видя, че при точките, в които то се приближаваше към данните на Рез, придобиваше усложнена форма. Или многопосочност, реши той. Човешкото. Начинът, по който се учеше.

И двете структури — тези времеви скулптури — бяха нодални и нарастваха до мястото, настоящето, където се сплитаха…

Той стоеше до идору на плажа, чийто запис бе видял на бинокъла в спалнята на къщата за гости в Ирландия. Кафеникаво-зелено море, изпъстрено с червеноперки, силен вятър брулеше наушниците на шапката й. Той не можеше да усети вятъра, но можеше да го чуе, сега свистеше така, че заглушаваше всичко останало.

— Можеш ли да ги видиш? — тя викаше.

— Какво да видя?

— Лицата в облаците! Нодалните точки! Аз не мога да видя нищо! Трябва да ми ги покажеш!

После тя изчезна, заедно с нея и морето, Лани отново се загледа в данните, където дигитираните истории на Рез и Рей Тоеи се сливаха в края на нещо друго. Ако се бе опитал, в Лос Анджелис, щеше ли острието на ножа за картон да изскочи от нодалната точка на Алисън Шайърс?

Той опита.

Гледаше напред през мъгливо, неясно бяло поле. Не беше сняг. Където чифт грамадни орнаментирани кафяви каубойски ботуши се люлееха пред скалист, яркорозов екран. После образът изчезна и бе заменен от въртящото се тяло на триизмерен обект, но Лани нямаше представа какво трябваше да е това. Без да можеше да бъде определена големината му, то напомняше смътно на лосанджелиски автобус с откачени колела.

— Стая 17 — каза идору. — Хотел „Ди“.

— Зарче?

Автобусът се изпари, явно взе и ботушите със себе си.

— Какво е „любовен хотел“?

— Какво?

— Любовен. Хотел.

— Хората ходят там, за да правят любов, струва ми се…

— Какво е „първичен биомолекулярен модул Си/7А на Родел ван Ерп“?

— Не знам — отвърна Лани.

— Но ти току-що ми го показа! Това е нашето сливане, нашето пресичане, това, от което трябва да се развие останалото!

— Чакай — каза Лани, — чакай, тук има още едно такова; те някак си се припокриват…

Усилието предизвика болка в ребрата му. Обаче имаше хълмове в далечината, криви дървета, нисък покрив на дървена къща…

Но идору беше изчезнала. А къщата с проядена отвътре материя блещукаше и се свиваше. И после зърна нещо извисяващо се, несъразмерни прозорци и небе с вълнообразни метални отблясъци.

Тогава Арли издърпа очилата.

— Спри да крещиш! — каза тя. Ямазаки беше до нея. — Престани, Лани!

Той се задъха, опря длани в защитното покритие на таблото и затвори очи. Усети ръката на Арли на врата си.

— Трябва да отидем там — каза той.

— Къде да отидем?

— Стая 17… Ще закъснеем за сватбата…

Щом зашеметителят престана да издава онзи жужащ звук, Чиа го пусна. Дръжката на вратата не се въртеше. Никакъв друг звук от банята освен тихия запис на виковете на тропически птици. Тя рязко се завъртя, Масахико се опитваше да пъхне компютъра си в карираната найлонова торба. Тя се втурна към Сендбендърите си, сграбчи ги, повличайки очилата и се обърна към розовото легло. Чантата й беше до него на пода, синьо-жълтата СийТак торба се подаваше от нея. Тя я издърпа навън — нещото още бе в нея — и я метна на леглото. Наведе се да напъха Сендбендърите в чантата си, но се извърна към вратата на банята, понеже й се стори, че чу нещо.