Уилям Гибсън - Идору

Чиа се пресегна и вдигна зашеметителя, без да е съвсем сигурна защо. Имаше чифт тъпи зъбци в единия край и червен набразден бутон отстрани. Беше изненадана колко е лек. Спомни си за онези, които момчетата в нейното училище правеха от обикновени фотоапарати със светкавица.

— И тази светлина винаги ме намира — Мериалис не спираше. — Винаги. Без значение какво пия и какво вземам с пиенето. Намира ме и ме събужда. Тя е като прах, духнат под вратата. Нищо не може да се направи. Влиза в очите ти. Целият този падащ блясък…

Еди сега беше на половината път до вратата, руснакът — зад него, всъщност банята, а на Чиа това не й хареса, защото не можеше да види ръцете му. Тя чу обкръжаващото чуруликане, щом банята усети руснака.

— И ти ме прати там, Еди. Онова Шинджуку. Ти ме прати там, където тая светлина можеше да ме достигне, а аз не можех да избягам.

И тогава Мериалис дръпна спусъка.

Еди изкрещя, странен писклив звук, който отскочи от черно-белите плочки. Това явно заглуши прещракването на запалката, която дори не произведе пламък.

Мериалис не се паникьоса.

Тя го задържа на прицел и спокойно дръпна спусъка повторно.

Запали се този път, но Еди с яростен вой изби запалката настрани, сграбчи Мериалис за гърлото и започна да я удря в лицето с юмрук. Воят премина в:

— Кучка! Кучка! Кучка! — в синхрон с всеки удар.

И точно тогава, без особено да се замисля, Чиа, която установи, че краката й са заспали от дългото седене, се опита да стане, но не успя и трябваше да трансформира атаката си в неколкократно претъркаляне, преди да забие хромираните шипове на зашеметителя в глезена на Еди и да натисне червения бутон.

Не беше сигурна дали ще има ефект върху глезена, или през чорапа му. Но свърши работа. Може би защото Еди носеше наистина тънки чорапи.

Но засегна и Мериалис, сгърчиха се едновременно и се строполиха заедно в прегръдка.

А тъмната мъгла, която прелетя след това покрай Чиа, беше Масахико, който издърпа и затвори вратата под носа на руснака, сграбчи дръжката с две ръце и скочи нагоре, опирайки единия от обутите си в хартиени чехли крака в стената, а другия — във вратата, и увисна там.

— Бягай — извика той, докато краката и ръцете му се разпъваха. После ръцете му се изплъзнаха от кръглата хромирана дръжка и той се приземи на задника си.

Чиа видя как дръжката се завърта. Тя опря зъбците на зашеметителя в бравата и натисна бутона. И продължи да го натиска.

Лани седеше отново на предната седалка на буса с очилата в скута си и чакаше Арли да закачи сивия модул на Куваяма. Той погледна през предното стъкло към бетонната стена. Ребрата вече не го боляха толкова, но срещата с Куваяма и идору и после съвещанието му с Ямазаки в буса го бяха оставили по-объркан от всякога. Ако Рез и Рей Тоеи вземаха решения заедно и ако Ямазаки бе решил да им съдейства, какво му оставаше? Не си представяше, че Блекуел ще се събуди, озарен от прекрасната идея Рез и Рей Тоеи да се съберат. Що се отнасяше до Блекуел, Рез все още просто се опитваше да се ожени за софтуерен агент — каквото и да означаваше това в крайна сметка.

Но Лани сега знаеше, че идору е по-сложна, по-мощна от кой да е холивудски синтеспиан. Особено ако Куваяма казваше истината за нейните клипове, че това са „мечтите“ й. Всичко, което той знаеше за изкуствения интелект идваше от работата, която бе извършил за епизод на „През ключалката“, документиращ нещастния личен живот на един от водещите изследователи в областта, но той беше запознат с ширещото се мнение, че истинският изкуствен интелект никога не е бил реализиран и че настоящите опити да се постигне би трябвало да са в противоположна посока на това да се създаде софтуер, който достатъчно добре да се държи като красива млада жена.

Ако можеше да се създаде автентичен ИИ, твърдеше аргументът, най-вероятно бе да се развие по начини, които нямат нищо общо с това да се преструва на човек. Лани си спомни прожектирана лекция, в която обектът на епизода от „През ключалката“ бе изказал предположение, че ИИ може да бъде създаден случайно и че хората първоначално може въобще да не го разпознаят като такъв.

Арли отвори шофьорската врата и влезе.

— Съжалявам, че се проточва толкова дълго — каза тя.

— Не сте го очаквали — отвърна той.

— Не е от софтуера, оптическа букса. Накрайникът на кабела. Използват друга големина, като тази на французите. — Тя скръсти ръце върху кормилото и подпря на тях брадичката си. — Така че ще се занимаем с тези огромни купища информация, няма проблем, но нямаме подходящия кабел, за да я източим.