Мишел Гримо - Народът на моретата

— Плашиш ме, Надир! Но съм съгласен… Питам се все пак дали не бягам от отговорност! Нека всяко семейство действува както пожелае, но да поведе овцете си и да ги пази докрай. След петнадесет дни ще се срещнем тук. Съветвам всички да се откажат от големия брод…

— Все пак аз с моите няма да се откажа — мисля, че Надир се лъже! — викна Игал и се втурна към чергилото си.

Наложи се да запалят лампите, за да разпределят добитъка, което не стана лесно. Животните бяха изплашени, а повечето номади — недоверчиви! Най-накрая Зорги със сила възстанови доверието и дисциплината. Племето се пръсна, сърцата се свиха, чергилата потънаха в нощта със звънките стъпки на конете.

— Накъде ще тръгнем, Надир? — попита Цила, когато останаха сами.

— Не зная… Ти познаваш пустинята и блатата по-добре от мен!

— Пази добре овцете, Надир, не бива да ги губим! — заръча Хан.

Надир пусна каруцата напред и хвърли поглед към животните. Завързаният в края овен вървеше леко, а другите послушно го следваха. Той пришпори кобилата и зае мястото си отпред.

— Сега се сещам за едно хубаво скривалище! — каза Хан. — Един ден, когато племето се беше разположило в блатата, баща ти и аз случайно го открихме. Търсехме един овен, който беше избягал и…

— Мамо, моля те! Не ни е до спомени сега! Какво скривалище? Къде? Бързо!

— Един дол, достатъчно широк, за да скрие чергило. Имаше и храсти, и малко трева… Но ако се спуснем там през нощта, ще повредим каруцата!

— Ще я поправим! Но как да го намерим в тъмното?

— Слушай, Цила! Колко пъти сме ти казвали с Ксуан, че когато един номад направи интересно откритие за племето, трябва да се ориентира не само със знаци в пустинята, а и по звездите! А! Слушайте!

Зад тях до възбог се носеше страшно блеене, цвилене… Изтръпнаха. Надир се обърна към блатата.

— Пожар! Каруцата на Игал гори на широкия брод…

— Горките! Цяло семейство! Бяха седем… Старите, Игал, сестра му и трите малки!

— Нямаме време да жалим. Трябва да побързаме… Хайде, деца! — викна Хан разгневена.

Вярно говореше тя. Отпъждайки чувствата си, младите пришпориха животните, без да се съобразяват с умората от пътя.

Бяха впрегнали сега трите коня, а самите те вървяха пеш. Хан водеше Сукама за юздата със стиснати зъби, пренебрегвайки болките в старото си тяло. От време на време тя се опираше на седлото, затваряше очи и в един кратък унес черпеше смелост да продължи нечовешкото усилие. Беше престанала да гледа небето. Долът трябваше да е съвсем близо… Ако не се бе заблудила!

— Майко — каза изведнъж Надир, — струва ми се, че забелязах едно много тъмно петна вдясно от нас! Да запаля ли прожектора?

— Не! — отсече Цила. — Няма нужда… и аз го виждам.

Момичето клекна, взе един голям камък и го хвърли натам.

Всички напрегнаха слух. Секундите се изтърколиха.

Чу се удар, втори, тътрене и сухото шумолене на храстите…

— Там е!

Обърнаха впряга и се приближиха. Цила мина напред с лъчевата си пушка в ръка.

— За да слезем, трябва все пак прожекторът… Вземи го! — нареди Хан.

Надир хукна към вратата на чергилото, скочи в преддверието. Бъркотията и скърцането на каруцата му попречиха да чуе какво още заръчваше Хан. И тъй като тя не повтори, той влезе, взе кутията с прожектора, поставена до един шкаф, и отново изскочи.

Хан пак се бе вкопчила в Сукама. Той я отмина, без да спира, като си мислеше: „Бедната Хан! Не издържа вече…“

Пушката на Цила слабо лъщеше на земята, въздухът беше изпълнен с пиюкания… Чуваше ли ги Надир? От няколко секунди истината се изправяше пред него, ала съзнанието му отказваше да я приеме. Той не можеше да откъсне очи от изоставената пушка. Не усети бодването в гърба — рухна поразен.

Големите глисери пълзяха живо. Фаровете им отпъждаха надалече тъмнината. Седнал пред бордовия видеофон, ръководителят на операцията докладва накратко:

— Поради непредвиденото разпръскване успяхме да атакуваме само тринадесет ключови позиции. Два преследвача, осем робота на обект, съгласно предписанията за безопасност… Седем поста не дадоха нищо. Баланс: двадесет души годни за работа. Много възрастните и много младите — общо седем души, оставихме приспани на място.

Надир отвори очи — огледа се наоколо, без да разбира. Тази дълга зала с ослепително бели голи стени нищо не му говореше. Поиска да се размърда, но ръцете и краката му бяха в стоманени гривни. Само главата му можеше да се движи. Видя, че го бяха завързали на маса с колелца и че не беше единствен в това положение. Можеше да види около и пред себе си петдесетина също тъй поставени тела. А може би и повече? Умът му се проясни и той си спомни: нападението… залавянето!