Мишел Гримо - Народът на моретата

Някаква жена надигна дрезгав глас:

— Представи си, Зорги! Една планета със зелени пасища, с морета — и да е наша… Далеч от безименните!

Главатарят на номадите отвърна с лека горчивина:

— Ако съществуваше такава планета, тя нямаше да е за нас! Номадите са прекалено неуки, за да намерят ключа към звездите…

Надир излезе от този разговор дълбоко замислен: хората от куполите тъпчеха на едно място и деградираха, номадите бяха преоткрили свободата и ентусиазма, но трудното им съществование пречеше на всякаква еволюция. Нямаше ли трети път, който би позволил на човечеството да направи необходимия скок към прогреса?

Като се събуди, Надир забеляза, че беше вече достатъчно светло, за да различава очертанията на предметите. Двете жени още спяха на двойното легло в дъното на чергилото. Закачлива усмивка заигра по лицето му. Това беше първата сутрин, в която той навлизаше във всекидневието, без да се пита: „Къде съм? Какво правя тук?“ Беше номад, просто номад.

Надир скочи на крака и бързо нахлузи дрехите си. Бяха студени, натежали от нощната влага. Движенията му леко разклатиха каруцата. Това беше достатъчно, за да изтръгне старата Хан от съня й. Надир викна силно и радостно:

— Добър ден, майко! Раздрусайте тази мързеливка Цила — трябва да се приготви за тръгване! Отивам за конете…

Като дръпна платнището на стаята, той с две крачки прекоси банята, грабна от кухнята парче баница, останало от снощната вечеря, и пренебрегвайки малката стълбичка, скочи леко на земята. Закъсняваше за конете. Сукама протестира с шумно пръхтене. Младият мъж провеси на врата на всяко едно от трите животни торба с храна и започна да тимари Сукама. Докато работеше с чесалото, Вулф изникна изпод колата, протегна се дълго, после се потърка в него. Жребецът замърда нервно уши. Надир го потупа по гърба и пропъди кучето…

— Спокойно, Сукама! Хайде!… Дръпни се, Вулф, дразниш Сукама!

Кучето сви опашка и тръгна да обикаля из лагера. Мъгла обгръщаше кръга от чергила. Тук-там се грижеха за овцете — сиви силуети, безшумно заети с работа. Няколко юноши с подпухнали очи, с несигурни движения смазваха юзди и оглавници…

— ’брутро! — подхвърли Цила. — Студено е тази сутрин!

— Да… и виж — потънали сме в мъгла!

— Нормално — близо сме до тресавищата! Чувствувам вече морето!

— Мислиш ли, че ще стигнем дотам тази вечер?

— Ако всички сме готови навреме — непременно!

Те замълчаха. Надир се зае с една кобила, а Цила се захвана с друга.

Като изпълниха задължението си, те се приготвиха да влязат отново да пийнат чаша лике, което Хан беше приготвила, когато конете тревожно се размърдаха… Дълги тръпки надиплиха блестящата им козина, с клепнали уши те започнаха да цвилят, теглейки оглавниците… Почти веднага от всички страни се разнесе кучешки лай!

Хубава олелия се вдигна: блеене, цвилене, деца пищят, мъжете викат прегракнало — сякаш лагерът беше полудял! Скитниците заудряха наляво и надясно, пропъдиха кучетата, успокоиха конете и възстановиха спокойствие.

Тогава в настъпилата тишина се чу отдалеч отчетливият тропот на тежка препусканица. Не след дълго шумът се усили, дойде съвсем близко… после намаля. Конниците не бяха видели лагера!

Зорги даде заповед:

— Бързо! Настигнете ги!

Няколко мъже скочиха на конете си. Цила и тя се спусна към Сукама.

— Надир! Помогни ми!

Той й направи стъпало с ръце.

— И аз идвам, почакай ме!

— Опитай наистина! Но нямаш време да оседлаеш… — отвърна Цила с радостен смях.

Каза го и пришпори жребеца след другите номади.

Надир изведе най-добрата кобила и с голямо усилие скочи на гърба й. И той на свой ред се откъсна от кръга на каруците.

Не трябваше много време на Надир, за да забележи, че краката му не бяха още толкова силни, нито кръстът му толкова здрав, та да язди без седло. Застрашен да се изтърколи позорно на земята, той бързо усмири коня в равен ход. Заслуша се унизен в отдалечаващия се тропот на галопиращите и зави обратно…

Връщаха се и цялото племе тичаше към тях. Гонитбата бе продължила половин час. Чуха се ядни възгласи, когато ги видяха да се връщат само с един човек. Той беше в дрипи, без оръжие, с обезумял поглед. Щом стъпи на земята, конят му заобикаля около торбите с храна.

— Отказахме се да гоним другите, викахме, викахме — не ни чуват! — обясни Марко.

Зорги се обърна към непознатия:

— Какво ти се случи, братко? Доста ти е окаян видът!