Мишел Гримо - Народът на моретата

Любопитството й се събуди и Цила бързо реши:

— Сукама и аз имаме нужда от малко галоп… Цял ден след това стадо — ставам ленива. Ще ида там и аз да погледна.

— Право на североизток, на два часа оттук! — й викна Игал, докато тя се мяташе вече на Сукама.

Пристигнало на определеното място, момичето заописва с коня си все по-големи кръгове. И изведнъж, зад едно скалисто баирче, тя забеляза тялото. Човекът беше изтегнат по гръб със затворени очи. В това отслабнало от страдание и изнемога лице тя позна своя спасител от куполите. Сърцето му още биеше. Тя извади припряно една манерка. Повдигна с една ръка неподвижната глава и пъхна гърлото на манерката между стиснатите зъби. Още с първите капки от течността човекът се възвърна към живота и започна жадно да пие. Скоро той отвори очи, разкриви лице за усмивка и отново припадна. Тогава Цила стори онова, което никоя жена от куполите не би успяла. Вдигна на ръце мъжа и го понесе към високия кон. Намести го пред себе си и като го крепеше на седлото, опрян в гърдите й — със свободната ръка тя държеше юздите, — момичето се понесе обратно към лагера.

Керванът бавно напредваше под изгряващото слънце. Съгледвачите бяха вече изчезнали в далечината, щастливи да се отлъчат малко в галоп. Нямаше да ги видят, преди да минат четири или пет часа, изгладнели и радостни, готови отново да се впуснат в някоя луда езда. Голям черен овен водеше стадото, а кучетата гонеха изоставащите с остър лай. В строен ред, конниците и чергилата заграждаха добитъка. Сукама си знаеше работата — тежкият товар сякаш не му струваше усилия. Без да има нужда от водач, той послушно следваше колоната.

Седнала до главата на спасения, Хан му прекрояваше дрехи от Ксуан. От време на време погледът й се отделяше от ръкоделието и се спираше върху лицето на заспалия мъж. Откак Цила го бе довела предната вечер, най-много за две-три минути да си е отворил очите.

Бяха го накарали да пие и хапне малко, после бе заспал — този път здрав, истински сън.

— Историята се повтаря! Ти намери този мъж, както аз намерих баща ти умиращ в пустинята! Вие ще се съберете и той на свой ред ще стане номад…

Цила прихна щастливо.

— Ехе! Като те слушам, бракът ни е вече обявен!

— Ще бъде! Ти си най-хубавата — здрава, а и силна! Това са качества, които мъжът цени…

Цила възрази засмяна.

— Боя се, че този няма същия вкус! Какво ще кажеш, ако го наречем Надир, като бащата на твоя баща, който толкова обичал едрите жени, че се оженил за една, с цяла глава по-висока от него!

— Цила! Не бива да се подиграваш…

— Виж, събужда се!

Младежът тъкмо отваряше очи и ги разглеждаше недоверчиво.

— Значи, успях… Как съм… Нищо не си спомням!

— Мъртвите не могат да си спомнят, синко, а ти беше почти мъртъв, когато Цила те откри…

— Трябва да ядеш и да пиеш, после ще поговорим — рече заповеднически девойката.

Помогнаха му да се изправи в постелята и докато се хранеше, Цила разказа как го бе намерила.

— Значи на теб дължа живота си!

— Не мисли повече за това! Впрочем ние сме квит… Нали заради мен те прогониха от куполите! Ще ми го простиш ли, Надир?

— Толкова се надявах, че някое събитие ще наруши монотонното ми съществование… и ти дойде! Не, повярвай ми, няма за какво да се упрекваш!

— Вече прие номадското „ти“! О! Надир, много бързо ще свикнеш с нашия живот!

— Какво значи „Надир“?

— Това е името, което ти избрах. То е на прадядо ми, който…

— Цила! — отсече строго Хан. Младото момиче заключи със смях:

— Друг път ще ти обясня.

Новият скитник беше здрав по природа и бързо се възстанови от премеждията си. След няколко дни го видяха да ходи от човек на човек из бивака — участвуваше в работата, учеше се на номадски живот. Всички го приемаха добре, защото виждаха в него дар от небето, предназначен да замести Ксуан. Племето отново можеше да използва знанията на куполите. Засега Надир се учеше: учеше се да се събужда сред шумотевицата на мъжете и животните, да му се услаждат груби храни, да язди и да се разбира с коня, който Цила тържествено му подари, да спи през нощта в чергилото, разтърсвано от виелицата, да упражнява очите и ушите си, да проучва пустинята, да носи груби дрехи и да сеща приятелството.

Вечер, когато виждаше Цила как трие, чеше и милва Сукама, той гледаше ръцете й, които вълнуваха със силата и сръчността си, и се чудеше защо ги е намирал за грозни. Едно само го смущаваше дълбоко, а и не разбираше — когато момичето прибираше косата си, за да я напъха под разкошния варварски шлем, след туй се мяташе на огромния кон, за да изчезне в луд галоп, надавайки диви викове към небето. Той оставаше да се любува на хоризонта, тревожен и гневен едновременно. Понякога цели часове минаваха, докато се върне — прашна и капнала, с блеснали от възбуда огромни очи.