Мишел Гримо - Народът на моретата

— Благодаря и сбогом!

Ловецът на скитници и неговите роботи изчезнаха зад едно възвишение и отново се възцари тъмата и вятърът. Малко по-късно младият човек чу шума на машината, която изчезваше по посока на куполите…

Когато Игал, Марко и Ло пристигнаха с пленницата, Цила ги прие с облекчение и всички мълчаливо се прегърнаха. Момичето толкова се страхуваше това рисковано премеждие да не се заплати с изчезването на трите момчета, че като ги видя тук живи и здрави, сърцето й запрелива от радост. Никой не произнесе името на Ксуан. Какъв смисъл да се говори за тези, които вече никога нямаше да видят? Щяха да почитат паметта му, повече нищо не можеше да се направи…

Съсипана от тези три дни езда, пленничката едва стоеше на краката си. Легнала на земята, тя стоеше там немощна, а номадите се струпаха да я гледат.

— Трябваше да я слагате от време на време по корем, напреко на седлото! — каза Ло с усмивка.

А Марко добави:

— Сигурно кожа не й е останала на задника!

Не се подиграваше. Просто ездаческите мъки на младата жена я сближаваха с тях.

— Заведи я в моята каруца, ако искаш, Марко. Ще се погрижа за нея. Щом се почувствува добре, ще видим със Зорги какво ще я правим…

Хан се навъси.

— Животът е тежък и да храним още едно гърло…

Цила я успокои:

— Щом се оправи, ще я върнем! Мога да направя това за нея — един човек от ония в града направи много повече за мен! И после тя е тук по моя вина.

Увит в пелерината, той прекара нощта в шибан от вятъра скален заслон. Призори пи, яде и пое отново на път. След първите дни свикна и се окуражи. Не се страхуваше вече, че ще умре насред път. Единствената му тревога бе да не го нападне някоя глутница диви кучета.

Но малко по малко силите му намаляха и макар да беше пестил припасите си, една нощ той се оказа отново без храна. Тогава разбра, че ако в следващите часове не намери скитниците, нямаше да живее дълго.

Минаха още няколко дни и породеното от жаждата безумство завладя ума му. Някакъв животински рефлекс го караше все още да върви. После падна, вдигна се отново и пак падна с чувството, че е извървял километри между двете падания.

Още веднъж опита да се надигне, но се търкулна по гръб. Пустинята бясно се завъртя, хоризонтът се наклони и той загуби съзнание.

Племето остана на същото място още няколко дни — така бе решил Зорги. Всички знаеха, че това е абсурдната надежда Ксуан да се завърне. Една сутрин тежките коне разклатиха каруците. Стадото бавно потегли към зелените блата.

Отново на кон, безименната държеше Цила за ръка и се усмихваше. Тя бе открила толкова неща при номадите, че беше някак смутена и променена. Една нова добродетел узна тя: човешката топлота.

Целият комфорт на града не би й дал това задоволство, почерпено от присъствието на хора, които под грубостта си криеха голяма благосклонност. Щеше винаги да си спомня за тези жени и мъже, по-горди от патриции, които спяха сред добитъка си и ядяха малко, но умееха да се смеят. Никога нямаше да забрави горещите спорове вечер край огъня и тези диви и тъжни песни, в които се говореше за вятър, за жени, красиви като мустангите, за вечни приятелства и за свобода.

— Цила, когато дъщеря ми порасне, може би ще дойдем с вас. Ние ще ви научим на някои неща, а вие ще ни научите да живеем…

— С радост ще те приемем! Е, добре! Нищо не си забравила, надявам се? Трябва да вървиш на североизток. В торбата имаш компас… Като стигнеш близо до мястото, където те спряхме, ще напоиш и ще нахраниш коня за последен път и ще го пуснеш. Той сам ще ни намери.

Младата жена кимна утвърдително, махна за последен път за сбогом и се отдалечи от кервана.

Игал бе решил да я придружи. Изпитваше симпатия към младата жена и искаше да се увери, че всичко е наред.

Настигна племето едва в края на деня, когато всички се настаняваха на бивак за през нощта.

— Нещо лошо? — попита Цила.

— Не! Ще пристигне благополучно. Знаеш ли, мисля, че един ден тя ще се върне!

— Аз също — по-късно!

— А! Все пак, случи ми се нещо странно… Няколко часа, откак се бях разделил с жената и бях задрямал малко от равната стъпка на коня, когато изведнъж ми се стори, че виждам някакъв човек в пустинята. Вървеше пеш и беше странно облечен! Додето си потъркам очите, додето си взема бинокъла, той изчезна!

— Какво! И не отиде да видиш отблизо? — смая се Цила.

— Напротив, повъртях се малко наоколо, но нищо не намерих…

— Сънувал си. — подразни го тя.

— Може би трябваше да търся още? Но аз бързах да се прибера!