Мишел Гримо - Народът на моретата

Един глисер го остави насред пустинята и веднага се върна. Не бе видял баща си.

Девойката пое дълбоко въздух с наслада. Хубав беше въздухът на простора, на свободата! След като стоя няколко минути неподвижна, тя потрепера. Леките й градски дрехи бяха недостатъчни в пустинята, а камо ли през нощта. Без да чака повече, Цила тръгна на път. Чакаха я четири или пет часа ход, докато стигне племето. Тръгна с широката равна стъпка на номадите.

Беше вече светло, когато забеляза най-после познатия кръг на чергилата. Едно от тях — по-високо, червено — накара сърцето й да затупти. Този неотдавна напуснат свят, който мислеше, че е загубила, беше неин — най-хубавият! Постът я беше забелязал вече. Няколко минути по-късно конниците галопираха към нея. Цила хукна към тях с протегнати ръце.

Прогоненият тръгна из пустинята, без да погледне куполите, които оставяше зад себе си. Не бяха посмели да посегнат на него, но го бяха осъдили на бавна, ужасна смърт! Той инстинктивно пое на югозапад. Може би там щеше да намери живот — онова момиче, на което нито името, нито близките знаеше.

Не го разбираше напълно, но не съжаляваше за постъпката си. Човек никога не съжалява за първата и единствена в живота си свободна постъпка! Единственото, в което можеше да се упрекне, е, че се бе върнал в града, като си мислеше, че е над законите, които патрициите бяха създали.

„Няма съмнение — липсваха ми бързина и въображение, за да се изплъзна“ — мислеше той, без да забелязва как няколкото часа неподчинение бяха направили мисленето му по-свободно.

700-01-0003-S0042-ВУ никога не бе вървял пеша. Скоро уморените крака на заточеника отказаха да го носят. Подутите му нозе се покриха с болезнени пришки. Той падна обезкуражен и без съпротива на земята. Що за лудост, да се надява да намери номадите! Нямаше никакви изгледи да стигне до някой лагер. Щеше да умре преди това! Вече усещаше жажда… Колкото повече време минаваше, толкова по-нетърпимо щеше да бъде.

Легнал на тази постеля от камъни, той се виждаше — труп с незрящи очи, който дивите кучета щяха да си оспорват. С ужас отхвърли това видение. Искаше да живее! Трябваше да продължи, да надмогне силите си, да върви, додето не угасне и последната искрица в него. Този бивш дълъг номер, човекът без име, вдигна глава с нов прилив на енергия. Свали ботушите си, после разкъса единия край на туниката и превърза горе-долу изранените си нозе. Обу се и отново се изправи. Първите стъпки го накараха да изкриви лице, но продължи.

Вървя часове наред. Катереше се и слизаше по скалистите хълмове и с цялото си същество ненавиждаше тази каменна пустиня, която го караше да се спъва при всяка крачка, да си удря глезените. Твърдият блясък на камъните уморяваше очите му, зачервени от праха и вятъра. Защото се бе надигнал вятър — отначало слаб, после по-силен. Зад него слънцето започна да залязва, след туй се скри. После дойде нощта и тогава умората и тъмнината накараха младия човек да забави ход. Не чувствуваше краката си. Само изгарящата горчива жажда издуваше гърлото и удебеляваше езика му.

Изведнъж току пред него се чуха едно, после две пиюкания. И други две до него! Потрепера от ужас. Бяха изпратили роботи. Явно патрициите искаха да го екзекутират далеч от хорските очи!

Младият човек направи завой и побягна. Спря го човешки глас, появил се в нощта:

— Не се страхувай! Аз съм, брат ти…

Изгнаникът се строполи, неспособен да помръдне вече. Тъмнината се разсея от бяла светлина. Нечии ръце го взеха, обърнаха го, свежа течност потече по лицето и горящите му устни. След няколко минути той се почувствува много по-добре.

— Вече цели два часа, откак съм се отклонил от пътя си и те търся! Не мога да се бавя много — в центъра ще се безпокоят, а не държа да ме сполети твоята участ!

Търсачът на скитници го гледаше объркан.

— Като за човек от куполите не се оправящ зле… Никога не бих повярвал, че можеш да изминеш толкова път!

Това беше оценка на професионален детектив… Заточеникът го погледна тъжно. Леко смутен, другият бързо подхвана:

— Приготвих ти сак с вода и припаси. Може би ще ти стигне, докато намериш скитниците.

— Благодаря ти, братко.

— Но кажи ми все пак, толкова ли беше хубава?

— Хубава беше. Но не заради това, ти не можеш да разбереш!

— Наистина! А и не държа, впрочем! Това е най-сигурният път да стигна до сегашното ти положение… Е, братко, сбогом! Направих това, което бях длъжен да сторя, и повече не мога. На, вземи и тази пелерина. Студени са нощите в пустинята!