Мишел Гримо - Народът на моретата

— Стотици… от всички страни… цялото племе… десет дни в пустинята без храна… малко трева за животните…

Зорги разбра, че няма да измъкне от него нищо свързано, додето не се успокои, стопли и нахрани… Той разбута тълпата и поведе човека към своето чергило. Мина още час… Когато старият вожд се появи отново, само разтревоженото му изражение беше достатъчно, за да въдвори тишина. Той заговори:

— Били са осем души от племето Рам, подгонени от десетина дни… Рам и неговите хора се намирали на юг и се движели към тресавищата като нас. Безименните ги нападнали. Много безименни, със самолет, с много роботи. Мисля, че в страха си нашият побратим преувеличава броя на нападателите… Навярно са двайсетина души и осемдесет машини, защото всеки търсач на скитници командува четири от тях. Но цифрата си остава огромна! Никога не сме имали работа с толкова врагове наведнъж! Мисли, че той и другарите му са единствените, които са се спасили, и че безименните ще нападнат и нас! Можеш ли да обясниш какво става, Надир?

Надир беше объркан.

— Честно казано, Зорги, не разбирам… Всъщност, никога не съм разбирал! Обитателите на града не задават въпроси, а патрициите не се интересуват от неща, които не влизат в техните задължения. Казах ти всичко, което знаех… Зная го от устата на брат си — преследвач на скитници. Тоест, от един прост изпълнител. Всичко е точно разпределено при безименните… В това е силата на патрициите! Не убиват заловените номади, освен по някаква случайност — сигурен съм! Какво става с тях после? Неизвестно. Предполагам — каторжници… Защото брат ми беше нает от Центъра за заселване на морето и зная, че има доста трудови лагери. За пръв път чувам за масова атака. Не, наистина не разбирам — освен ако не сме изложени на голяма опасност! Те имат достатъчно средства, за да изловят цяло племе. Трябва веднага да се скрием в блатата…

— А каруците? — попита старият Арко. — Няма да влезем с тях, я!

— Напротив! — потвърди Игал с хитро пламъче в очите. — Зорги е умен водач… Може да ни заведе направо до големите блата… Стигнем ли там, вече знаем няколко сигурни брода, които ще издържат каруците! В лагуната ще метнем маскировъчните мрежи и като прибавим тръстиките, можем да минем незабелязано!

— Но в големите блата няма много растителност! Ами стадото?

— Овцете и конете ще имат по-добра храна, отколкото в пустинята! В този район има много жълти храсти и диви моркови… Във всеки случай винаги можем да се преместим, като мине тревогата…

Погледите се обърнаха към Зорги. Той трябваше да реши. Във време на опасност по неговите решения не се спореше.

— Мисля, че планът на Игал е добър. Тръгваме към големите блата! Трябва бързо да караме. Ще рече, няма да има ездачи: всички коне, освен на Нандез, който ще води стадото, ще трябва да се впрегнат. По три в каруца. Който има четири, ще заеме един на тези, които нямат, за да вървят всички еднакво и да няма изоставащи. Тръгваме след четвърт час!

Дългият керван бавно напредваше. За този принудителен поход бяха оставили стадото в средата на колоната, а чергилата се точеха в индийска нишка. Най-отпред караше Зорги, следван от колата на Надир и Цила… На трудните места Цила скачаше на земята и бягаше пред впряга, за да окуражи Сукама. Когато трябваше да преминат някой склон, цялото племе спираше преди и след него, за да си отдъхнат животните.

Посред следобеда една каруца загуби ремъка на едното си колело. Загрято от триенето, дебелото пластмасово покритие се бе разширило и изскочило от джантата. Трябваше да се чака пристигането на каруцата-работилница, която вървеше на опашката. Поправката забави племето с още двадесет минути…

В генералния щаб на преследвачите на скитници бе предадена нова информация на шефа. Той се усмихна победоносно и заяви на сътрудниците си:

— Готово! Успяхме да се сдобием със спътник за наблюдение. Племето е открито… Спряло е в четвърти сектор, на тридесет километра от големите блата! Пипнахме ги!

— Не съм толкова сигурен — възрази някой, — ако роботите не се страхуват от тресавищата, то нашите хора не се чувствуват добре в тях… Продължавам да смятам, че за предпочитане е да изненадаме скитниците сред пустинята. На мнение съм да се откажем.

— Съжалявам, 704-15-0043-В1007-ВZ, но заповедите за посоката са изрични: след бягствата през миналите месеци трябва на всяка цена да възстановим броя на работниците в най-кратък срок. И тъй, при първата интервенция по въздуха загубихме трима души и един ранен, който ще остане напълно негоден за активна служба… Прекалено е! Трябва да се откажем от масираните операции на открито, докато изработим нова стратегия. А дотогава ще се възползваме от старата тактика на засада, но в голям мащаб…