Мишел Гримо - Народът на моретата

— Дишай полека, не говори… След няколко секунди всичко ще е наред!

Като в мъгла Надир видя, че и с другарите му се занимаваха по същия начин. За миг почувствува ужасен задух. Той пое жадно въздух и болката престана. Отново дишаше като човек.

Отворът, през който бе пристигнал, беше нещо като басейн в центъра на една много яркоосветена стая. Навсякъде бяха пръснати маси и фотьойли, от които подводните работници се надигнаха да ги посрещнат. Изведнъж се чу вик:

— Надир!

Едни огромни очи и коси тичаха към него. Той взе в прегръдките си отново намерилата се Цила.

Около тях се наблюдаваха и други подобни сцени. Неразделните номадски семейства се събираха с радостни сълзи. Цила бе затворила очи и тихо плачеше на рамото на Надир. Всички от племето Зорги бързо се разпознаха и събраха. Благородните им души получиха дълбоко удовлетворение, щом узнаха, че само малка част от каруците са пленени.

Лицата се пооживиха, погледите просветнаха.

Един работник се приближи към тях:

— Бъдете добре дошли, братя! Всяко семейство ще има за водач по един от старите работници — да го настани в новата му къща и да го осведоми за всичко. Разбира се, няма да сте отделени от племето и в свободното време ще бъдете заедно!

— Не ме оставяй, Надир! — разтревожи се Цила.

При тях дойде един широкоплещест мъж с открито лице и сърдечна усмивка.

— Аз ще бъда вашият настойник — казвам се Арп.

— Аз съм Надир, а тя — Цила!

— Жена ли ти е?

Надир се смути:

— Ние… Не още!

— Не искам да ни разделят! — погледна уплашено Цила.

— Ами оженете се! — посъветва ги Арп с усмивка.

После попита:

— Има ли някой от племето, който е съгласен да ги ожени?

Грамадният Малик пристъпи напред и тежко рече:

— Аз ще ги оженя!

След туй се обърна към младите и добави съкрушено:

— Номадските сватби се правят на коне. Украсява се чергилото на младоженците и цялото племе се весели… Тук, макар и далеч от любимата ни земя, ще повторя за вас обредните думи, които свързват мъжа и жената…

„Нека твоят кон бъде неин кон, твоите овце — нейни овце, вземи я в твоята каруца… Чада волни на пустинята, вие сте едно!“

Никоя сватба не е била по-кратка и по-тъжна! С объркан и навлажнен поглед скитниците слушаха старинните думи, напомнящи им за техния изгубен свят. Силно изправена, с вдигната глава, Цила плачеше. Арп демонстрира твърдост на характера и грубо наруши атмосферата на емоции и носталгия. Рязко отсече:

— Пустинята е зад нас! Да я обичаме нежно като прекрасен спомен, а след туй нека се обърнем към това, което е пред нас, и да се научим да живеем! Надир и Цила, народът на хората-риби, към които и вие сега се числите, ви желае щастие, защото щастието е винаги възможно! Обичайте и почитайте морето — то е извор на всякакви блага. Чрез него може да възкресим надеждата!

Без да се бави, Арп поведе младите хора към водата.

— Сложете си шлемовете — още един-два скока и ще можете да влизате и излизате от водата без всякакво затруднение. Застанете пред мен и повтаряйте моите движения. Плуването е най-добрият начин за придвижване, когато човек не разполага с превозно средство. Да се върви е бавно и уморително… Хайде, не се колебайте повече! Скачайте!

Арп даде пример. Надир и Цила надвиха нерешителността си и го последваха, хванати за ръка. Неприятният ефект беше много кратък и не тъй мъчителен както преди.

„Свикваме!“ — помисли си Надир с изненада.

Те се заеха несръчно да повтарят движенията на своя водач, спирайки от време на време да си починат. Пресякоха пътища, озоваха се сред други пилоти и изплуваха в нова шлюзова камера — много по-малка този път. Нямаха нужда от помощ, за да влязат в стаята и си махнат шлема.

— Ето я къщата ви. Шлюзът се затваря с плъзгаща се врата като тази. Посетителите могат да съобщават за себе си, като дръпнат шнура на ей това звънче… Сваляйте вече костюмите. В стаята ще намерите по-леки дрехи. После ще поговорим!

В банята течеше обезсолена вода. В кухнята цареше изобилие и разнообразие на храна. Надир забеляза, че мебелировката е от преди три века, но за номадите това бе нечуван комфорт.

— Около сто лагера като този са пръснати по бреговете на земното кълбо. Тяхната продукция изхранва цялото население в куполите! Земята е мъртва и вече нищо не ражда. Единствено морето остава неизчерпаем извор на храна.

Тъй като младите хора мълчаха, Арп продължи:

— Скоро ще разберете, че един работен ден тук не е тъй изтощителен, както пет часа езда например! Благодарение на многото движение, тази работа не е монотонна. Жилищата са замислени така, че да си почиваме приятно! С една дума, всичко е пресметнато да се приспособим лека-полека напълно към новото си положение!