Мишел Гримо - Народът на моретата

— Няма значение къде. Там, където хора-риби като нас работят за пълното ни освобождение.

— Защо толкова много тайни — страхувате се от предателства? Струва ми се, тук всички сме едно.

— Не се заблуждавай! Безименните наложиха тук хитър режим… Те контролират работата ни, оценяват, награждават… Един получава ял, друг — по-хубави мебели за модула си, друг пък някой — позволение за „президентския квартал“, където къщите са широки и имат малки видеоапарати, по които получават някои новини от Земята… Цяла една ефикасна система от съблазни и поощрения, които карат някои от нас да се примирят и да бъдат доволни от съдбата си. Те са малцина, но са опасни, защото се противопоставят на всичко, което би могло да застраши новото им положение. Те наблюдават и разпределят работата, пряко общуват с безименните.

— Примирени номади? Глупости! — възмути се Цила.

— И все пак, те съществуват! Не трябва да ги съдим прекалено — умората обяснява много неща… Трябва обаче да бъдем изключително предпазливи. Знайте все пак, вие двамата, че направих малка анкета сред вашите брята по племе. Скоро нашата нелегална организация ще има нужда от вас. Чакам заповеди. Човек като Надир не трябва да се занимава с нискоквалифициран труд, а възможно е ти, Цила, след като си успяла да влезеш в куполите, да ни бъдеш много полезна…

Звънецът на шлюза иззвъня. Посетители…

Надир дръпна вратата. В стаята се втурна Игал, следван от Пио, който бързаше да прибере чипа. Той се извини, даде мъгляви обяснения и си тръгна, придружен от Арп.

Малкото стадо от сиви китове се движеше към повърхността на водата с разперени като грамадни крила гръдни плавници. Състоеше се от шест женски, един мъжкар и три китчета. Често някой от гигантските бозайници се спускаше на двадесетина метра дълбочина, обръщаше се грациозно, изкачваше се отново като стрела, раздвижвайки водата с прекрасната си опашка, и с фантастичен скок мяташе над вълните двадесет и четирите или двадесет и шестте си тона! Погледнати отдолу, те приличаха на подлудели кораби. Пастирът извади от бързия си ял подводен рог и три пъти натисна бутона. Разнесоха се три ултразвукови сигнала. Няколко секунди след това петте му тихи и неспокойни косатки се въртяха около него. Едната бе почти десет метра дълга. Той им раздаде няколко парчета месо, после ги отпрати нагоре с продължителен сигнал на подводния рог.

Добре дресирани, косатките обградиха стадото, което веднага се гмурна, но вместо да се впуснат в панически бяг от потомствения си враг, сивите китове заплуваха към човека. Пастирът видя, че една женска се насочи право към него. Ставаше все по грамадна и по-грамадна, додето се превърна в някаква безформена маса, закриваща цялото му полезрение… Почти в последния момент с гъвкаво движение на опашката тя заобиколи човека и се спря близко, последвана от другите. Пастирът бързо прекрати преследването на косатките. Китовете се чувствуваха в безопасност при човека — не биваше да се разочароват.

Той се приближи до женската, вече заобиколена от облак риби-чистачи, и я поглади отстрани. Тя заплува от единия борд до другия в знак на очевидно задоволство.

Не я гали дълго… Беше време да се връщат! „Диа е доста нервна, откак й взеха китчето!“ — помисли той, подкарвайки яла.

След няколко мили плуване, което прекъсваха, за да изхвърлят над водата нечистия въздух от дробовете си, животните се напъхаха в заслона — широк триъгълник, чийто три върха се определяха от три острова сред океана.

Пастирът се увери, че роботите теглят както трябва преградните мрежи, след туй поведе орките към един склад да ги нахрани. После отиде със скутера да си почине в малката си хижа. Червената сфера, неуморен пазач, го следваше откъсо. Цял ден не се бе откъсвал от него.

Като спря пред жилището си, той забеляза една афала да си играе около пилотите до бърз подводен глисер. Червеното кълбо плаваше около шлюза. Щом слезе от скутера, малкият делфин — голям във всеки случай колкото самия него — дойде да се отърка в краката му. Той се усмихна под шлема си и му даде последните късове месо.

Някакъв човек чакаше в единствената стая на хижата. Пастирът отмахна бързо шлема и радостно поздра ви своя гост:

— Радвам се да те видя, Пит! Вече шест дни никого не съм виждал, а няма да ме сменят до другата седмица!

— Ами аз, Прах! Почти месец, без да срещна жива душа!

— Седни, ще приготвя нещо за хапване!

Прах отиде в кухненската камера и се зае с яденето. Храниха се мълчаливо, леко учудени, че се намират в това място — двама номади от едно и също племе, срещнали се след дълги дни самота на сто и шестдесет метра дълбочина в океана! Прах пръв подхвана разговора: