Хедър Греъм - Ондин

Раул коленичи пред Ондин си и заговори с жар:

— Татко няма да ти стори нищо, кълна ти се! А аз ще намеря мъжа ти в най-скоро време! Вярвай ми!

— Да, Раул, да! Много съм ти благодарна! — Ондин се усмихна и помилва косата му. После го улови за ръка и двамата излязоха от стаичката.

Придобила нова самоувереност, Ондин се държа на вечерята по-очарователно от всякога. Нахрани се с голям апетит, бъбрейки възбудено с Уилям и Раул. После им посвири на спинет, а преди да се оттегли в покоите си, разреши на Раул да я целуне по бузата и се изчерви като девица. Чичото я придружи до горе и когато спряха пред вратата на стаята й, отбеляза подозрително:

— Промяната в теб ме смайва, дукесо. По всичко личи, че е искрена.

Правейки се на обидена от съмненията му, Ондин вдигна вежди.

— Реших, че е време да заживея по свой вкус, чичо. Пък и какво бих могла да постигна срещу вас двамата? Кой ще ме закриля, кой ще се грижи за мен, ако ви няма?

— Значи най-после си се примирила със съдбата си?

— Нещо повече, дори съм доволна.

Уилям кимна, макар да не беше напълно убеден, и се запъти към покоите си.

Ондин зарези вратата на стаята си и се изсмя злобно. Съблече се, тананикайки весела песничка. Облечена само в тънка долна риза, тя се изтегна на леглото. На следващата сутрин щеше да претърси отново стаята на чичо си. Този път щеше да бъде по-внимателна и да си даде повече време.

— Добър вечер — проговори дълбок глас и я изтръгна рязко от мислите й. Ондин се сви на кълбо, притисна с ръка лудо биещото си сърце и огледа стаята, огряна само от бледата светлина на малката настолна лампа. На тоалетната й масичка седеше едра фигура и люлееше дългите си крака.

Господи, кой беше този непознат? Ондин отвори уста, за да изпищи, но мъжът се втурна към нея и силната му ръка затисна устните й.

— Тихо, графиньо — или дукесо, както ще трябва да те наричам за в бъдеще! Не се страхувай, аз съм — недодяланият селянин, за когото бе принудена да се омъжиш!

— Уоруик! — прошепна смаяно Ондин, когато графът свали ръката си от устата й. Не можеше да повярва на очите си.

— Същият, скъпа.

Противоречиви чувства изпълваха сърцето й — гореща любов, дива радост от новата среща, смайване, страх, ужас. Ако го хванеха, щяха веднага да го убият. Никой нямаше да обвини настойника й, че е убил мъжа, проникнал в спалнята на „невинната“ му племенница.

Леденият поглед на Уоруик я уплаши още повече. И какво означаваше това странно облекло, цялото в сажди?

— Господи! Ти си новият ковач — сети се изведнъж тя.

— Същият, скъпа — повтори той.

Стаята се завъртя пред очите й. Как да се справи с всичко това? Олюля се и падна в ръцете му. Той я отнесе бързо на леглото, сложи я да легне и приседна до нея.

— Какво правиш в Довьо Плейс? — попита тихо тя, все още замаяна.

— Не можеш ли да отгатнеш? Искам отново да те взема под крилото си.

— Но…

— Макар да си едно измамно, коварно зверче, скъпа ми дукесо, аз все още съм твой законен съпруг.

— Онова, което става в тази къща, изобщо не те засяга.

— Това е една голяма заблуда. Всичко, което се отнася до теб, ме засяга твърде много. Как можа да извършиш този тежък грях — да напуснеш съпруга си? — Уоруик се ухили подигравателно. — Помисли за безсмъртната си душа!

— О, защо не се махнеш и не ме оставиш на мира? Как влезе в стаята ми?

— През балкона. И ще остана при теб, колкото си искам.

— Ти не разбираш ли? Ще те убият!

Графът вдигна равнодушно рамене.

— Това ще те натъжи ли?

— А как иначе! Аз ти дължа живота си и не искам да умреш заради мен. Трябва веднага да се махнеш оттук. Сигурно си много смешен в ролята на ковач.

— Не си права. Справям се много добре с този занаят. Освен това бих се зарадвал, ако чичо ти и прекрасният му син поискат да ме убият. С какво удоволствие бих ги пронизал с меча си или бих пречупил предателските им вратове… — Той изгледа с усмивка очернените си пръсти. — Повярвай, скъпа — тези ръце могат да размахват умело ковашкия чук, да спасят света от двама изпечени негодници — и да вразумят една непокорна съпруга!

— Уоруик Чатъм, аз свърших с теб! — изсъска вбесено Ондин. Този човек не беше с ума си! Дори не смяташе за нужно да говори тихо. — Ти се ожени за мен само за да откриеш кой е убил Женевиев. Сега знаеш и трябва да сдържиш дадената дума. Обеща да ми подариш свободата…

— Но ти дори не си даде труд да останеш още малко в Чатъм Менър, за да разбереш имам ли намерение да те освободя.