Хедър Греъм - Ондин

— Много съжалявам. — Ондин се опита да яде, но макар че агнето беше опечено много добре и подправено с ароматни билки, не можа да преглътне нито хапка. Най-после тя се извини и стана. — Уморена съм от пътуването. Мисля, че е време да се оттегля в стаята си.

Уилям присви очи.

— Би трябвало да се научиш да прекарваш вечерите в компанията на семейството си, дукесо.

— Ще се постарая, но мисля, че имам право да си почина от вълненията около завръщането в родния дом, нали?

— Е, добре, върви.

Ондин забърза облекчено към салона, но Раул я последва.

— Ондин!

Тя спря и се обърна към братовчед си. Отново си помисли, че някои жени вероятно го намират красив, но тя четеше в лицето му само жестокост и слабост. От една страна, той беше марионетка на баща си, от друга обаче, достатъчно безскрупулен, за да пролее кръв, ако това ще му помогне да постигне целта си.

— Какво искаш, Раул?

Той вдигна колебливо ръка, помилва бузата й и Ондин трябваше да напрегне цялата си воля, за да не се отдръпне отвратено.

— Колко си красива! От години копнея за теб. Ако проявиш малко повече любезност към мен, само ще спечелиш.

— Баща ти управлява тази къща с желязна ръка. Какво друго ми остава, освен да се подчиня на желанията му?

— Ще ме обикнеш ли? — попита страстно Раул. — Аз не съм ти сторил нищо лошо.

— Само дето уби баща ми! — Ондин просто не можа да сдържи бликналите от сърцето й думи.

— Господи, недей така, Ондин! — отвърна с едва потискан гняв Раул. — Само ти си виновна за смъртта му. Ако се беше съгласила с предложението ми…

— Аха, значи признаваш, че го уби, защото отказах да се омъжа за теб! — прекъсна го със задоволство тя.

— Нищо не признавам. Опитах се само да те вразумя, да те спася от самата теб. Но щом не чуваш, продължавай в същия дух! Ти винаги си била едно дръзко зверче. Но щом станеш моя жена, ще си платиш скъпо и прескъпо! — Той я прегърна и болезнено притисна устни в нейните.

Ондин го блъсна с все сила и го изгледа укорително.

— Обеща да ми дадеш време. Аз имам нужда от това, разбери — за да забравя кръвта на баща си по ръцете ти, за да свикна с теб! Моля те, Раул! Ще прекарваме много часове заедно, ще си говорим, ще се разхождаме — но ми дай време!

Раул я привлече отново към себе си и Ондин стисна здраво зъби, за да не го отблъсне пак. Този път целувката му беше лека, почти братска.

— Лека нощ. Утре ще излезем на езда.

Ондин се прибра в стаята си и изчака търпеливо шумовете в къщата да заглъхнат. Наметна един халат върху нощницата си, измъкна се на пръсти от стаята си и слезе по стълбата. Още тази нощ щеше да претърси работната стая на чичо си. Луната грееше през широкия прозорец, но все пак светлината не беше достатъчна и тя трябваше да запали малката лампа на писалището. Първо се зае да претърсва чекмеджетата.

Трябваше непременно да намери писмата, подправени с нейния почерк, и да ги унищожи. С това нямаше да реабилитира баща си, но поне щеше да се отърве от затворничеството в Тауър, с което я заплашваше Уилям. Ондин прегледа внимателно всички чекмеджета, но не откри нито един документ. Само хартия, пера, мастилници, списъци на плащанията на арендаторите. Ондин вдигна презрително вежди. Чичо й събираше всичко до последното пени, като не щадеше и най-бедните от бедните.

Обзета от горчиво разочарование, тя затвори последното чекмедже. Всъщност, трябваше да знае, че документите не са тук. Чичо й ги беше скрил на сигурно място…

Изведнъж на стълбата се чуха стъпки и Ондин спря да диша. Втурна се към една етажерка, грабна първата попаднала й книга, с другата ръка взе лампата и седна на пейката до прозореца.

Стъпките се приближиха към работната стая почти безшумно. Вратата се отвори изведнъж. Ондин изпищя уплашено и притисна книгата до гърдите си. На прага стоеше Уилям Довьо, облечен с дълга нощница, с нощна шапчица на главата. Очите му святкаха подозрително.

— О, чичо! — извика Ондин. — Толкова ме уплаши.

Мъжът влезе и се огледа мрачно. Ондин се зарадва, че бе успяла да подреди всички чекмеджета преди появата му:

— Какво търсиш тук? — попита той. Тя го погледна с невинно изражение.

— Не можах да заспя и слязох да почета малко.

Той отиде при нея и изтръгна книгата от ръката й.

— Винаги ли четеш от обратната страна, Ондин?

— Какво? О, когато влезе така неочаквано, изпуснах книгата и…

Чичото се усмихна и скри томчето зад гърба си.

— Коя книга четеше, скъпа моя?

Ондин премисли светкавично. Беше взела стар, прашен том със златна подвързия.