Хедър Греъм - Ондин

Грозното лице на дребния слуга се разтегна в широка усмивка.

— Да знаете, че Моли ми харесва много…

Джъстин и братовчед му избухнаха в смях и се запътиха към конете си. Уоруик и дребният слуга наеха проста стая в гостилницата.

На следващата сутрин Ондин и Раул излязоха на езда. Двамата обиколиха, заснежените поля, като през цялото време разговаряха спокойно и почти приятелски. Раул нито веднъж не се опита да й досажда. През следващите дни също беше сдържан и учтив.

Ондин скоро разбра, че Берта е най-малкият й проблем. Сутрин камериерката й носеше чаша чай и вече беше разбрала, че господарката обича да чете в леглото, докато пие чая си. После й помагаше да направи утринния си тоалет и я сресваше.

Ондин закусваше с чичо си и Раул, след това ги оставяше сами, докато разискваха делови въпроси. Налагаше си да не проявява интерес към земите си, за да не се издаде, че един ден смята да управлява сама своето имение.

Една сутрин двамата с Раул се уговориха да се срещнат след час в обора и Ондин го остави пред работната стая на баща му.

Вместо да се прибере в своята стая, тя се промъкна безшумно в спалнята на чичо си. Тук по-рано живееше баща й, а сега предателят се радваше на скъпоценното дъбово писалище, от голямото италианско легло с крака, оформени като животински лапи, от картините на Ван Дайк по стените.

Не, сега не можеше да си губи времето със сълзи. Ослушвайки се за стъпки по коридора, тя се зае да претърсва чекмеджетата на писалището, етажерките, камината, шкафовете и сандъците — без успех.

Часовникът в залата удари кръгъл час. Ондин трябваше да побърза, защото не биваше да остави Раул да я чака. Не искаше да събуди подозренията му.

Докато вървеше към покоите си, тя срещна Берта.

— Къде бяхте, дукесо? От половин час чукам на вратата ви!

— Четох книга и съм заспала. По-късно реших да се поразходя из къщата. Защо просто не влезе в стаята ми?

Берта сведе глава.

— Частният живот трябва да се уважава, милейди.

Лицемерка, каза си Ондин и се усмихна ослепително.

— Би ли донесла палтото ми от сребърна лисица? Ще се срещна с Раул в обора, а навън е доста студено.

След малко камериерката я загърна с мекото палто и Ондин забърза към двора. Снегът скърцаше под обувките й. Раул, който чакаше пред обора, се втурна към нея и целуна ръцете й.

— Защо не си облечена за езда, скъпа братовчедке?

— Днес нямам желание да яздя. Много е студено. Трябва да поговорим, Раул.

— Тогава да влезем в къщата.

— Там няма да имаме възможност да говорим необезпокоявани.

— Но на двора е много студено… — Раул се огледа замислено, после се усмихна. — Най-добре да те заведа в стаичката зад ковачницата. Там няма да мръзнем, защото пещта отоплява и ковачницата, и помещението зад нея.

— Прекрасно! — съгласи се с усмивка Ондин.

Двамата заобиколиха обора и влязоха в стаичката, отделена от ковачницата с дъсчена преграда. До прозорчето имаше пейка. Тук ковачите си почиваха от тежкия труд. През отворената врата проникваше топлината на пещта. Ондин въздъхна дълбоко. Трябваше да изиграе ролята си колкото се може по-добре.

— Раул… — пошепна с болка тя, улови ръката му и я помилва. — О, Раул…

— Какво се е случило? — Той я привлече към себе си и тя се уплаши, че ще последва настойчива целувка. Очевидно обаче братовчед й беше решил да прояви внимание и търпение.

— Аз те излъгах — пошепна тя. — Когато се скрих в гората, един мъж ме намери и ме взе под своя закрила. Станах негова жена. Е, поне тогава вярвах, че сватбата ни е законна. Избягах му, защото беше недодялан селянин. Ако все още е жив, не мога да се омъжа за теб — не и преди той да умре или женитбата да се анулира. Трябва да го намерим.

Раул я изгледа невярващо.

— Значи не си невинното момиче, за което те смятах? Защо ме отблъскваш тогава?

— О, не, Раул! — Ондин прехапа устни и се постара да се разплаче. — Боя се за безсмъртната си душа, затова не мога да легна в обятията ти, докато съм жена на друг. Ако баща ти нареди да ме прегледа лекар, ще бъдем принудени да се разделим. Той няма да ни позволи да се обичаме…

— Люби ме тук! Сега!

— Готова съм, Раул! Но безсмъртната ми душа…

— По дяволите твоята безсмъртна душа! — изграчи възбудено младежът.

Никой от двамата не забеляза, че до отворената врата е застанал едър мъж и подслушва разговора им. Обзет от див гняв, Уоруик все пак успя да се овладее и устоя на желанието си да просне Раул Довьо на земята с. Един-единствен юмручен удар. Търпение, само търпение, внушаваше си той. Макар че му беше безкрайно трудно да се удържа, докато гледаше прекрасната си съпруга в ново палто от сребърна лисица да флиртува безсрамно с този негодник.