Хедър Греъм - Ондин

След като момчетата оставиха багажа в спалнята, Джем ги изпрати обратно в кухнята. Щом остана сам с Ондин, той улови ръцете й със сияещо от радост лице.

— О, милата ми господарка! Аз ще бъда до вас винаги когато имате нужда. Искам само да премислите добре какво ще правите. Не бива да се омъжвате за Раул…

— Тихо! — изсъска Ондин и се огледа предпазливо на всички страни. И стените имаха уши. — Не се бой, Джем, няма да се омъжа за Раул. Но те моля да се държиш по-далеч от мен. Ако нещо се обърка, ти ще платиш скъпо и прескъпо.

Старият слуга изправи с достойнство тесните си рамене.

— Готов съм да дам живота си за вас, мадам.

— Не мога да ти позволя такава жертва, а и няма да имам никаква полза, ако умреш. Не се страхувай, ще внимавам за себе си.

Джем кимна с въздишка и попита:

— Да изпратя ли камериерката да ви помогне за багажа, милейди?

— Лиза! — извика зарадвано Ондин. — Толкова е хубаво да я видя отново!

— За съжаление Лиза работи в кухнята.

— Сър Уилям ви отреди друга камериерка. Казва се Берта.

— Коя е тя? Не я познавам.

— Тук е отскоро. — Джем се поколеба и прибави: — По поръчение на чичо ви тя шпионира всички слуги.

Ондин вдигна примирено рамене. Естествено, че Уилям щеше да я наблюдава внимателно. Това можеше да се предвиди.

— Въпреки това я изпрати при мен, Джем.

Берта се появи учудващо бързо след оттеглянето на слугата. Едра, набита жена с широко лице и сиви свински очички.

— Аз съм новата ви камериерка, милейди.

Ондин се принуди да й се усмихне любезно.

— Чудесно, Берта. Сигурна съм, че ще се разбираме добре. Би ли се погрижила за багажа ми?

— Разбира се, милейди. — Берта мина тромаво покрай нея и Ондин усети известно облекчение. Тази жена щеше да бъде винаги близо до нея, и то с враждебни намерения, но ако и се наложеше да тича бързо или да се промъква незабелязано, лесно щеше да я остави зад себе си.

Тя излезе на балкона да подиша чист въздух, докато Берта изваждаше нещата от сандъците. Когато камериерката приключи с работата, тя се обърна към господарката си и обяви:

— Вечерята е в осем часа. Негова светлост нареди да ви предам това, милейди.

Облечена в нова, дълбоко изрязана рокля от тънка коприна, Ондин слезе надолу по стълбата към трапезарията. Беше точно осем часът. Чичо й и Раул вече седяха на масата.

При влизането на Ондин двамата станаха и макар че бързо сведе глава, тя усети настойчивите им погледи. Уилям я гледаше с недоверие, Раул с одобрение и неприкрит триумф.

— Добър вечер, скъпа племеннице — поздрави любезно чичото, изчака я да седне и отново зае мястото си. — Добре дошла на… твоята маса.

— Нима тази маса е моя? — попита с медено гласче Ондин.

Вместо да отговори, Уилям стисна устни и й наля чаша вино.

— Изглеждаш прекрасно — отбеляза Раул.

— Много ти благодаря. — Ондин му се усмихна прелъстително. Раул беше по-слабият от двамата и тя щеше да се възползва безмилостно от недостатъците на характера му. Докато сервираха агнешко печено със зеленчуци, Ондин наблюдаваше замислено прислужника. И него не познаваше. По-рано на масата прислужваше Джем. След като момъкът излезе, тя се обърна към чичо си: — Къде е Джем?

Уилям си отчупи парче хляб, сдъвка една хапка и едва тогава благоволи да отговори:

— Джем работи в кухнята.

— Той е твърде стар за тази тежка работа — възрази възмутено Ондин. — Искаш да го убиеш ли?

— О, сигурен съм, че ще се справи — отговори спокойно Уилям. — Но защо не се храниш, скъпа моя? — Той я погледна съчувствено и се обърна към сина си: — Най-добрият ни кон пак е загубил подкова. Утре трябва да потърсим нов ковач.

Ондин скочи от мястото си. Не стига, че бяха изпратили в кухнята Джем, ами и възнамеряваха да уволнят стария ковач Нат, който цял живот беше служил на баща й! Нямаше да позволи това.

— Защо не си доволен от Нат, чичо? — попита тя и опря ръце на хълбоците си. Уилям я изгледа укорително и тя побърза да се овладее. Седна на мястото си и продължи помирително: — Моля те, не го уволнявай — или поне не сега, когато идва зима. Ще бъде много лошо, ако го оставиш без работа в студа. Обещавам ти, че няма да говоря с него за интригите ви.

Уилям се ухили цинично.

— О, мила, ти си несправедлива към мен! Нима мислиш, че бих уволнил Нат, защото ме е страх от теб? Миналата седмица старият почина от естествена смърт. Не помниш ли, че беше най-малко осемдесетгодишен?

— О… Вярно ли е това?

— Разбира се. Жена му ни разказа, че една сутрин просто не се събудил.