Хедър Греъм: Златната невеста

Ирландия, Лето Господне 848

Неговите тесни, издължени лодки, така наречените „драконови кораби“, изникнаха като призраци от студените, враждебни мъгли на Севера. Прилични на всяващи ужас морски змии, те се плъзнаха по вълните с широките си червени и бели платна и се насочиха право към смарагдово-зеленото крайбрежие на Ейре.

Мъжете му бяха безстрашни и решителни. Скачаха на сушата с див рев и размахваха над главите си мечове, брадви и копия. Не вярваха в християнския бог, нямаха морал, нямаха скрупули. Ала водачът им Олаф Белият, норвежкият принц, известен надлъж и нашир като Господаря на вълците, беше различен.

С блестящата си златноруса коса и едрото, мускулесто тяло, той превъзхождаше сънародниците си и те му се подчиняваха, изпълнени с възхищение и уважение. Въпреки варварското си възпитание, той бе съумял да разшири духовния си кръгозор. Беше дошъл в тази страна не за да я опустоши, а за да съгради в Ирландия свое кралство.

Докато драконовият кораб го водеше към ирландския бряг, коравите му сини очи блестяха, възхитени от дивата красота на тази толкова разнообразна страна. Знаеше, че идва тук, за да остане завинаги.

Разказите, проникнали в дома на баща му още когато беше дете, не се бяха изличили от паметта му. И докато обхождаше с поглед стръмния бряг, прорязан с дълбоки пропасти, той знаеше, че е дошъл да вземе тази страна под свое покровителство и да я храни като малко дете. Но нямаше да обезчести абатствата и манастирите, а щеше да принуди монасите и свещениците да го научат да разбира трудната ирландска литература, да проникне дълбоко в културата на този непобедим народ, нападан от многобройни нашественици, но незавладян от никого. Точно така, той щеше да опознае ирландците и това щеше да го доведе до успех там, където другите бяха принудени да отстъпят.

Ето за това мислеше Господаря на вълците, опрял ръце на хълбоците си, втренчил поглед в ирландския бряг. Ирландия… Този остров му принадлежеше — или той на него. Той го усещаше в кръвта си като опияняваща медовина. Аз ще сложа своя печат върху тази страна, закле се тържествено той и гордо отметна глава назад. Утринното слънце позлати сините му очи. Да, в Ирландия го чакаше съдбата му. Той копнееше за тази страна и желанието да я притежава го изгаряше като в треска. Тя беше омаяла сърцето му по-силно, отколкото най-красивото момиче.

Той се обърна към хората си и на лицето му се изписа широка усмивка.

— Ирландия! — Мечът се издигна като светкавица над главата му, гръмотевичният му глас заглуши воя на вятъра. — Ще навлезем навътре в страната и ще направим този зелен остров наш. Чака ни ново кралство!

Думите му бяха посрещнати с оглушителни крясъци.

Господаря на вълците бе влязъл в Ирландия и нямаше връщане назад.

Лето Господне 852

През един прозорец в Грианан, слънчевата къща на жените, Иърин Мак Ейд наблюдаваше внимателно прекрасните дървени постройки по полегатите склонове на Тара, старата, богата на традиции родина на Ард-Рий, най-високопоставения ирландски крал.

Само преди минути беше свършило събранието в голямата съвещателна зала и баща й беше повикал майка й от Грианан. От тогава Иърин стоеше на пост до прозореца, решена да поговори още днес с баща си. Хапейки нетърпеливо долната си устна, тя чакаше родителите й да се върнат от разходката си. Буйната трева блестеше в смарагдово-зелено, в далечината блещукаше сапфиреносин поток. По брега се разхождаха гъски, говеда и коне пасяха лениво по хълмовете.

Ала днес Иърин нямаше очи за мирната красота на родината си. Тя вдигна поглед към небето и й се стори, че светът се е завъртял около нея. Не можеше да избяга от спомените. Картини от миналото закриваха настоящето. Картини на огън и кръв, тропот на конски копита, бягащи в ужас хора… Нямаше как да ги прогони от съзнанието си, колкото и да се стараеше.

Златното следобедно небе сякаш се забули в мъгла и тя се видя да седи в градината с леля си, Бриджит от Клонтайърт. Беше преди две години. Красавицата Бриджит се смееше така весело, после обаче биха тревога и тя принуди Иърин да избяга. Момичето се обърна и видя как леля и заби малката си кама с обсипана с перли дръжка в собственото си сърце, тласкана от див страх пред нахлуващите северняци. Към ужасяващия тропот на конски копита се примесиха пронизителни писъци. Норвежците нападаха Клонтайърт, кралството на чичо й.