Хедър Греъм - Удоволствието на краля

Година 1357

Вратата се отвори. На прага стоеше Маклаклън. Едрата му фигура запречваше входа, докато той оглеждаше кръчмата.

Маклаклън се славеше като един от най-смелите рицари на крал Едуард III, но тази вечер не носеше ризница, а семпла кафява туника, мека памучна риза, тесни, опънати по краката панталони и ботуши. Широкото тъмно наметало с качулка скриваше както лицето му, така и великолепния меч от толедска стомана и безупречно наточения нож в прикрепената към прасеца ножница, който се бе научил да използва от своите роднини-шотландци. Те му бяха предали горчивия урок, че на човек във всеки един момент може да му се наложи да се бие и това обикновено става със смайваща бързина.

Младият мъж сега оглеждаше кръчмата, за да се увери, че още не е дошла. После влезе и се запъти право към грубо скованата маса край стената, където можеше да седи със защитен гръб, да наблюдава входа и да държи под око всеки посетител. Поръча си халба ейл. Клиентелата на заведението беше известна със съмнителния си характер. Говореше се, че мястото е свърталище на крадци, убийци и нечисти сделки. От масата вляво уморено го наблюдаваше някакъв моряк с почернели зъби, докато си шепнеше със своя събеседник, който имаше не по-малко подозрителен вид. Ейдриън знаеше много добре, че обсъждат какви богатства евентуално носи със себе си. Можеше да си доведе помощници. Мнозина добри и смели бойци биха се присъединили към него. Работата обаче беше лична и възнамеряваше да направи така, че историята да не достигне до ушите на краля. Защото от това може би зависеше животът й.

Молеше се информаторите му да са прави и тя наистина да дойде тук. В противен случай…

Обзеха го страх и гняв. Кръвта му забушува. Що за глупост? И за риск? Нима се мислеше за толкова силна и благородна, че да може да командва първичните инстинкти на нечестните хора и да ги накара да действат в съгласие със собствените й цели? Мили Боже, само ако му паднеше в ръчичките тази нощ…

Дългът обаче изискваше да бъде тук сега. Малката непокорница наистина заслужаваше хубав пердах. Ейдриън притежаваше достатъчно здрав разум и мъдрост, за да види това, което тя не можеше да прозре: за отсрещната страна тя бе по-ценна като заложница, отколкото като парламентьорка. Младият мъж се страхуваше за нея и знаеше, че душата му ще умре, ако й се случи нещо.

Пулсът му се ускори.

Вратата се отвори. Някаква фигура пристъпи в помещението, одимено от пушека, който се вдигаше от капеща в огнището мазнина. Всичко се виждаше като през мъгла.

Също като него самия, и тази фигура бе увита в тъмно широко наметало.

„Всъщност — помисли си мрачно Ейдриън, — цялата кръчма е пълна със загърнати силуети.“

Но нея щеше да я познае навсякъде. Дори само по походката. Познаваше я от дете. Беше я наблюдавал как расте и придобива тази невероятна грациозност.

Тя бутна леко качулката назад, за да вижда по-добре. Ейдриън побърза да сведе глава. Кръвта му кипна отново от гняв, но все пак успя да се овладее и се опита да я огледа безпристрастно. Не беше обаче в състояние. Тя привличаше глада и завистта и на най-богатите мъже, и на изтънчените благородници. Черните като мастило ресници правеха сянка на изумруденозелените очи. Деликатните черти на лицето й бяха прелестни. Беше висока и стройна, със съвършени извивки. И изкусителни…

Обаче беше дошла тук, за да се срещне с един французин. Враг. А… ето!

От отсрещния ъгъл се изправи някакъв мъж и тръгна към нея. Също бе увит в тъмна пелерина, но качулката бе паднала назад и лицето му се виждаше ясно. Граф Ланглоа. Служеше при френския крал. Маклаклън го бе виждал само отдалеч на бойното поле.

Графът и момичето наведоха глави. После той посочи стълбата, водеща към стаите под наем.

Ейдриън примигна невярващо. Вече скърцаше със зъби, заслепен от бяс. „Нима не си е научила урока от предишните си срещи с него!“

Свиваше и отпускаше юмруци под масата, поемаше дълбоко въздух, само и само да запази самообладание.

Когато двамата тръгнаха нагоре по стълбището, младият мъж ги последва.

Даниел д’Авил не се бе чувствала никога досега толкова изплашена, обаче знаеше, че привидната проява на безстрашие има почти същия ефект като действително чувстваната смелост. Беше разбрала също така, че кралските маниери излъчват огромна сила сами по себе си и никога не се колебаеше да използва тази хитрост.