Хедър Греъм - Удоволствието на краля

Измъчваше я не само страх. Разкъсваше я и вътрешна борба. Някога бе дала обет пред смъртното ложе на един човек. Него вече отдавна го нямаше, но заради някогашното обещание сега бе длъжна да предупреди крал Жан. Това бе всичко, което възнамеряваше да направи. Така обаче предаваше крал Едуард. И още по-лошо…

О, Боже, вършеше нещо толкова по-лошо…

А мъжът, който я следваше, я караше да се чувства неловко. Граф Ланглоа бе впечатляващ чаровник, по когото бе полудял целият френски кралски двор. Преди винаги се бе държал любезно и благоприлично, но тази вечер… тази вечер й напомняше на хищник. Прехапа уплашена долната си устна, давайки си сметка, че го е привлякла тук с няколко полуистини, само и само да й помогне да се добере до Жан.

Поведе я по някакъв потънал в мрак коридор. После отвори някаква врата и пред тях се разкри осветена от свещи стая. На масата чакаха кана с вино, парче сирене и самун хляб. Гореше огън. Кувертюрата се бе свлякла от леглото. Всичко като че ли бе приготвено за среща на влюбени.

Младата жена се завъртя на пети и застана в неподвижно очакване, с все така царствена осанка. Французинът влезе след нея и се облегна на вратата. Той беше красив мъж с искрящи тъмни очи, слабо лице, безупречно оформена брада и буйна тъмна коса. Даниел си помисли отново, че й напомня лешояд. Или вълк?

— Нямаше нужда от такава претенциозна обстановка — студено каза тя. — Уредих тази среща, за да мога да ви предам съобщение за краля на Франция. Ще бъдете богато възнаграден.

— Ах, как може да се държите като парче лед, след като аз рискувах живота си, за да дойда тук… и да ви спася?

— Какви ги говорите, сър?

Ланглоа стоеше все така облегнат на вратата. Чу го как плъзва внимателно резето зад гърба си. Сърцето й запрепуска. „Боже мили, какво сторих?“ Тръгна към нея. Даниел положи невероятно усилие да запази самообладание. Беше сигурна, че ще се справи с него благодарение на ума си, каквито и да бяха намеренията му.

Ланглоа я хвана за ръцете и се поклони галантно.

— Уви, миледи, както се говори, плановете на крал Едуард относно вашата особа не се покриват със собствените ви желания. Вие водите открита война с… онзи шотландски дивак…

По гръбнака й полазиха ледени тръпки. Искаше й се да си освободи ръцете.

Отвън, прилепен до вратата в притихналия тъмен коридор, Ейдриън Маклаклън вдигна вежди и усети, че кръвта му отново кипва от гняв.

— Писах ви, защото… — започна Даниел.

Но графът я прекъсна.

— Миледи, ако брачният ви обет не е консумиран, вие сте свободна, а добрият френски крал може да повдигне въпроса пред папата.

Ейдриън стисна юмруци. Брачният обет не бил консумиран, а? Искаше му се да приклещи гърленцето й между пръстите си! Опита вратата. Резето беше пуснато. Но и един удар с рамо щеше да бъде достатъчен. Все пак реши да изчака отговора на Даниел.

А в този момент тя се осъждаше за своята глупост. Как бе повярвала, че този човек ще се интересува на първо място от доброто на своя крал? Граф Ланглоа явно се интересуваше единствено от самия себе си и от това как да се докопа до нея и до Авил. Опита да играе предпазливо.

— Може би по-късно бихме могли да обсъдим и други въпроси… Но първо най-добре ще е да ме придружите до крал Жан, за да му предам лично информацията. — Усети отново ледените тръпки. Събеседникът й присви тъмните си очи и там лумнаха лукави пламъчета. — Графе, не искам да ви обидя. Вие сте достоен благородник, обаче залогът е по-важен от мен и Авил.

Ейдриън стисна зъби толкова силно, че за момент се изплаши да не ги счупи.

— Но помислете само, миледи! Крал Жан ще бъде доволен. Ние ще се появим пред него вече материализирали любовта си и в такъв случай бракът със сигурност може да бъде уреден… а вие да се отървете от онзи див шотландски езичник! Миледи, накарахте ме да повярвам, че ще бъда възнаграден щедро, ако ви помогна. И аз ще се погрижа да получа наградата. И то веднага, мила сладка хубавице! Тъй като между вас и онзи дивак не съществува нищо…

— Графе, имам съобщение за крал Жан! Помислете колко ще се разгневи…

— Помислете колко ще му стане приятно, че за вас ще претендира един французин, а не онова арогантно шотландско копеле!

Изгледа го. Започваше да се чувства оскърбена и да се ядосва все повече на себе си. Беше се постарала да напише бележката си така, че да го накара да се срещне с нея, а той очевидно бе приел посланието й като покана за брак и любов.

Трябваше да измисли нещо! Допуснеше ли да я докосне, животът й щеше да изгуби смисъла си; нещо в нея щеше да загине — сърцето, а може би и душата.