Хедър Греъм: Удоволствието на краля

Но в действителност не беше точно така, защото не му бе признала, че от ден на ден й костваше все повече да остане вярна на даденото някога обещание и че отдавна го обича със същата сила, с която се и бори срещу него.

Определено не можеше да му го каже и сега. Трябваше да действа изключително внимателно. Беше го ядосвала и преди и си бе платила за това, но никога не го бе виждала така разгневен.

Тръгна към отсрещния край на стаята с високо вдигната глава.

Младият мъж я съзерцава известно време, без да помръдне, стрелнал високо вежди от изумление.

— О, не, миледи! Тази вечер не ти се полага да излезеш! — заяви той, догони я с няколко големи крачки и й препречи пътя към вратата с внушителната стена на тялото си.

Даниел отстъпи. Отново трябваше да намери в себе си остатъците от гордост, достойнство и самоконтрол.

И кураж.

— Би трябвало да те нашибам с камшик, докато останеш без дъх!

Маклаклън избълва тези думи така неочаквано, че съпругата му отскочи назад и прехапа долната си устна.

— Трябваше да…

— А, да, по дяволите английската ти кръв! Ти трябваше да удържиш френския си обет! Е, това обяснява донякъде защо предаваш краля, в чийто двор си отгледана.

— Издай ме! — възкликна тя и се уплаши сама от отчаянието си. — Нека да сложим край…

Ейдриън поклати бавно глава.

— Да сложим край ли? Та ние едва започваме.

— Разбира се! Ти си нужен навсякъде. Ти си кралският любимец. Тази нощ нямаш ли врагове, които да предизвикваш? Или някой змей за съсичане?

Ейдриън се усмихна.

— Няма змейове за мен тази нощ, котенце. А за теб. — Блестящите му златни очи хищно се присвиха. — Кажи, миледи, какво точно написа на дръвника Ланглоа? Че не си давала никому брачен обет? Че бракът ти не е консумиран?

По бузите й избиха яркорозови петна.

— Просто, че се нуждая от помощта му.

— Била си готова да го излъжеш, за да се добереш до френския крал, така ли?

Даниел поклати глава. Лицето й пребледня.

— Ти беше там! Знаеш, че аз не…

— А, да, любов моя, аз, слава Богу, съм наясно, че ти не даваш нищо… безплатно.

— Как смееш…

— Ти как смееш! — Гласът му дрезгавееше от гняв.

Даниел остана неподвижна. Стаята й се струваше смалена, стените сякаш я смазваха.

Някога бе твърдо решена да му отказва. Може би още тогава се бе страхувала от бурята, която щеше да предизвика в сърцето й. Може би беше усещала, че ако я докоснеше дори само веднъж…

— Примамила си го с обещания да се омъжиш за него! Боже мили, миледи, и ти се осмеляваш да ми говориш за обети! Аз обаче помня съвсем ясно обета, който ми даде. Всяка дума!

Тръгна към нея. Трябваше да впрегне цялата си сила, за да не закрещи и да не побегне като обезумяла. Вместо това само отстъпи, докато гърбът й се удари в стената.

— Помня го! — прошепна тя.

Застана на сантиметри от нея. Усещаше огромната му сила и топлина. Очите му я изгаряха със златния си огън, когато подпря длан на стената, приведе се още по-близо към нея и се усмихна.

— А знаеш ли, миледи, кое ме учудва най-много?

Даниел облиза предпазливо устни.

— Кое?

— Твърдението ти, че бракът ни не бил консумиран. Аз помня много добре нашата първа нощ!

— О, да! — извика стреснато тя, тъй като и през онази нощ я бе заподозрял в предателство. Реши, че трябва да мине в настъпление. — Ти поиска да докажеш на онзи грубиян, че бракът ни е истински. И се наричаш рицар! Говориш за кавалерство…

— Рядко говоря за кавалерство. И просто информирах онези глупаци, че могат да извикат акушерка, която да докаже, че не си сладкото невинно момиче, за което се представяш!

Даниел хлъцна.

— И ти щеше да я накараш да ме…

— Всъщност нямах намерение да демонстрирам на твоя влюбчив и тъпоумен французин, че ти си и по закон, и по всякакъв друг начин моя съпруга. Едно нещо обаче възнамерявам най-сериозно да направя!

Младата жена преглътна с усилие, събра смелост и присви очи.

— Какво е то, милорд Тиранин?

— Опресняване на паметта, миледи! Нямах представа, че съм се провалил дотолкова в съпружеските си задължения, та да забравиш консумацията на брака ни.

— О, в нищо не си се провалял! И паметта ми е съвсем добре. Не съм забравила нищо…

Спря насред изречението и хлъцна, тъй като в този момент Ейдриън дръпна одеялото, с което се бе увила, и го захвърли на пода. Разпозна в блясъка на очите му нещо повече от гняв. Дъхът й секна, като си помисли колко бе копняла за него, как го бе желала до болка. И въпреки всичко…