Хедър Греъм - Дъщерята на огъня

Внезапно съзряха да се приближава група въоръжени конници.

— В Нормандия ли се намираме? — запита шепнешком Фалън.

— Не, в Понтьо — обади се вежливо един от рицарите.

— Аз съм Харалд, граф на Есекс — съобщи на висок глас баща й.

— Не се и съмнявам, сър. В момента обаче сте така да се каже гост на дук Ги дьо Понтьо.

Поведоха ги към замъка Борен. Харалд я погледна разтревожен, но не каза нищо.

Заключиха Фалън в една стая, а баща й се озова в подземието.

Уилям тъкмо вечеряше, когато до него достигна вестта за пленяването на Харалд.

— Графът на Есекс е претърпял корабокрушение в бурята — съобщи вестоносецът — Изглежда всички са останали живи, дори и ловджийските кучета. Казват, че с него имало една извънредно красива млада жена. Старият пастир, който ги е открил на брега, твърди упорито, че тя не може да не е ангел небесен.

— Ангел ли? — попита Уилям и изгледа с любопитство приятеля си Аларик. — Кой ли ще е този ангел?

— Обзалагам се, че е дъщеря му.

— О, боже, клетото дете! — възкликна Матилда.

Уилям погали успокоително ръката й.

— Не се бойте, скъпа. Познавам дука… Той ще поиска да извлече само някаква финансова изгода. Нищо повече.

Внезапно се разсмя и удари с юмрук по масата.

— Харалд е тук! Ей на това му викам щастлива случайност! — После се обърна към вестоносеца. — Напомнете на дука, че е мой васал и че ще получи възнаграждение, когато ми предаде Харалд и останалите. Ще го очакваме утре в Йо.

Вестоносецът се поклони, уверявайки Уилям, че ще предаде незабавно волята му на дука.

— Мисля, че ще е по-добре да го придружа — каза Аларик и се изправи от мястото си. — Ще се погрижа нищо да не се случи на Харалд и дъщеря му.

— Сигурен съм, че всичко ще бъде наред, Аларик. Утре сте ми необходим. За разлика от мен вие познавате Харалд добре. Аз все още не съм се срещал с него.

Аларик само кимна, тъй като аргументът на Уилям беше убедителен.

Когато си легна по-късно същата вечер, той дълго не можа да заспи. Мислите му постоянно се въртяха около Харалд, когото не бе виждал години наред. И още нещо — какво, по дяволите, търсеше дъщеря му на кораба?

Тъй като Уилям държеше на всяка цена да направи добро впечатление, на следващата сутрин поеха с голяма свита за Йо. Ги дьо Понтьо вече ги очакваше там и им предаде пленниците. Уилям запрегръща Харалд възторжено както се прегръща някой отново намерен сродник. Но свидетелите на тази вълнуваща сцена, които познаваха добре дука, знаеха отлично, че всъщност Харалд Годуин сменя само един затвор с друг.

— А, това значи бил ангелът — промърмори Уилям, когато му представиха Фалън.

— Милейди! — поздрави я той с усмивка. — Някога в Англия се запознах с едно малко момиченце. Сега в Нормандия съм щастлив да поздравя една красива млада жена. Кажете ми, мила, помните ли ме все още?

— О, разбира се — отвърна тя и го дари с най-пленителната си усмивка. — Как мога да забравя великия дук на Нормандия?

Уилям се наведе над ръката й, а погледът й случайно се спря на Аларик. В красивите й очи се появи израз на обърканост, когато го позна. Аларик го досмеша, защото знаеше прекрасно какво й е истинското мнение за великия дук.

— Аларик! — Харалд го поздрави с искрена радост. И на двамата им се искаше да поприказват един с друг, но в този момент Уилям оповести на висок глас, че тръгват за Руан.

— Но не на тези жалки кранти, разбира се, а върху качествена норманска конска плът.

В действителност конете бяха добри — за тях Уилям плати на дука на Понтьо прилична сума. Всички се разсмяха.

Той даде знак и мигом доведоха красив, представителен жребец.

— Този жребец е за вас!

Харалд поблагодари и се метна върху седлото.

— А вие, Аларик, се погрижете за милейди.

Фалън понечи да протестира, но осъзна своевременно абсурдността на намерението си. Затова и премълча.

Аларик се поклони церемониално, прихвана я не особено нежно през талията и я прехвърли на друг кон. При допира на силните му ръце я обзе някаква странна възбуда. Погледа му обаче посрещна с подчертано равнодушие, макар сърцето й да се разтуптя бясно.

По пътя спряха да отпочинат в един чифлик, собственост на дука, където живееше рицарят Рили дьо Кутанс. Потеглиха наново веднага след като се нахраниха, за да стигнат в Руан, преди да се е стъмнило.

На Фалън й стана неприятно, че баща й и Аларик яздят един до друг и си приказват като стари приятели. От уважение към дука говореха на френски.