Хедър Греъм - Дъщерята на огъня

— Времето нещо не ми харесва — рече тя тихо, обзета от необичайно безпокойство.

— Какво говориш, мамо — засмя се Фалън. — Денят е чудесен. Виж само как грее слънцето.

— Не усещаш ли вятъра? — Усмихна се и продължи: — Нали знаеш, все си въобразявам разни неща. Бог да те пази, детето ми.

Утринта бе наистина чудно хубава. Опънаха платната и излязоха в открито море. Бог очевидно ги закриляше, защото уловът бе повече от добър. Когато Харалд извади на борда един особено едър екземпляр, главният матрос им поднесе вино. И както си седяха един до друг в добро настроение, Харалд реши да поприказва сериозно с дъщеря си.

Фалън го слушаше внимателно, а той й разказа за постоянните капризи на Едуард, с които дразнеше враговете си. После пък той, Харалд, трябваше да ги умилостивява по всевъзможни начини. Измина обаче доста време преди да засегне същинската тема на разговора.

— Аз те обичам, Фалън — започна той и взе ръцете й в своите. — Обичам и твоите братя, почитам и обичам майка ти. Може обаче да стане така, че да се обвържа с друга жена. И не защото съм престанал да обичам майка ти, а защото ще бъда принуден. Искам да разбереш, че това не е насочено против теб и че не искам да ти причиня болка.

— Да, татко, но ме боли.

Лицето му издаваше колко страда от мисълта за раздяла. Тя го целуна нежно по бузата и се усмихна през сълзи.

— Но аз те разбирам — увери го тя с привидно спокоен тон. — Моля ви, не се притеснявайте за мен. Просто… аз просто много се радвам, че съм заедно с вас.

— Да, но не ни остава още много време.

— Какво искате да кажете?

— Е, през изминалите години се явиха доста кандидати за ръката ти — от Севиля, та чак до Осло. Няма да измине много време и ти ще трябва да се омъжиш.

— Вие няма да ме изпратите в чужда страна, нали?

— Зависи, зависи — подкачи я той. — На теб ти трябва мъж, който да те опитоми… ако се наложи, дори с твърда ръка.

— Татко!

— Вярно, че вече се държиш по-прилично от по-рано, но… Изобщо, тежко и горко на мъжа, който се влюби в теб.

— Как можете да говорите такива неща! — запротестира тя. — Когато се омъжа, ще бъда вярна и предана съпруга на мъжа си.

— Дори и ако го избера аз ли?

— Вие няма да направите това! Нали досега отклонявахте всички предложения? Добре знаете, че трябва аз да си избера съпруг.

— На твое място нямаше да съм толкова сигурен. Може пък да те омъжа за някой норманин. Като гаранция за живота на чичо ти.

— Не — извика тя ужасена. — Не се подигравайте така с мен. Готова съм, ако щете, да ида в Испания, Италия или дори във Византия, но ви умолявам, не ме изпращайте при тези варвари.

В този миг наблизо изтрещя гръмотевица, а по притъмнялото небе се загониха светкавици. Внезапен тласък на вятъра опъна платната.

— Света Дева Марийо! — изкрещя Харалд, прекръсти се и скочи от мястото си. — Видя ли? Изобщо не биваше да идваш с мен.

— Не ме е страх, татко — извика Фалън, макар че цялата се разтрепери от ужас.

— Хайде, слизай веднага долу — нареди Харалд, тъй като в този момент заваля проливен дъжд.

— Не мога ли да помогна с нещо — опита се да възрази тя.

Кучкарят отчаяно се опитваше да успокои възбудените кучета. Моряците се катереха по мачтите, за да свият платната, а капитанът с последни сили поддържаше равновесието на кораба. По разбуненото море се носеха огромни вълни, увенчани с пенливи коронки. Фалън се вкопчи в някаква мачта и започна да се моли без глас. Измина сякаш цяла вечност преди бурята да поутихне и небето да се проясни.

Харалд и капитанът разтвориха картата, за да разберат къде се намира корабът. Очевидно бурята ги бе завлякла на юг. Пред тях се простираше френският бряг.

Нормандия, помисли си Фалън ужасена.

Ненадейно откъм морето се надигна гигантска вълна и се стовари върху кораба. Фалън изпищя. Видя за миг протегнатата ръка на баща си, но пред очите й притъмня, устата й се напълни с вода и тялото й се преметна през борда на разпадащия се кораб. Успя с последни сили да се вкопчи в някаква плуваща греда и загуби съзнание.

Когато дойде отново в съзнание, съзря над себе си кристално синьо небе. Слънцето светеше право в лицето й и тя запримига.

— Mon Dieu! — се изтръгна неволно от устата на пастира, втренчил се в нея с широко разтворени, възхитени очи.

Тя се надигна, седна и попадна в обятията на баща си, който я зацелува бурно. Пастирът й подаде наметката си. Беше от груб плат и миришеше на тор, но Фалън бе благодарна и на това. Всички до един бяха преживели премеждието — бог се бе смилил над тях.