Хедър Греъм - Дъщерята на огъня

— Винаги сте добре дошъл в моя дом, Аларик.

— Както знаете, притежавам имот тук, в Англия — усмихна се Аларик. — Нали Едуард ме превърна в земевладелец.

— Знам, разбира се. Земята ви е част от моето графство.

— За съжаление обаче не мога да ходя често там.

— Е, един ден ще я наследи някой от синовете ви — каза примирително Харалд, но внезапно се удари по челото. — О, простете ми нетактичната забележка. Чухме, разбира се, за смъртта на вашата съпруга. Приемете, моля, искрените ми съболезнования.

— Благодаря ви, сър.

— Все още сте много млад, Аларик. Ще се ожените един ден и ще ви се родят много и хубави синове.

— А сега ще ме извините, нали? Денят бе дълъг и уморителен.

Разбира се — отвърна Харалд, изправи се от мястото си и изпрати госта до стаята му.

— Лека нощ, Аларик!

— Лека нощ, сър!

Аларик се разсъблече бързо, защото се чувстваше смъртно изморен и с прозявка се строполи върху приготвеното легло. Едва-що легнал обаче той скочи и изруга. Чаршафите бяха подгизнали от вода и изпита чувството, че е легнал върху лед. Чак кръвта му замръзна във вените, толкова студени бяха.

Беше съвсем ясно кой му е приготвил неприятната изненада. Защо, по дяволите, това хлапе не го оставеше на мира? Наистина ли го мразеше толкова дълбоко? Или просто бе разглезена и й се разрешаваше всичко? Това дете се нуждаеше от твърда ръка, по този въпрос нямаше капка съмнение.

Аларик се замисли дали да не уведоми Харалд за недружелюбното и невъзпитано поведение на дъщеря му. Гневът му обаче утихна бързо. Та Фалън бе просто глупаче, в чиято глава се раждаха най-различни пакости. Нищо повече.

Той се облече и колкото се може по-тихо се спусна към изхода. Не го видя никой. Не след дълго вече спеше при своите рицари.

На следващата заран Харалд се появи лично. Лицето му носеше белезите на силен гняв.

— Дошъл съм да ви поднеса извиненията си — започна той. — Тази сутрин Едит научи защо се е наложило да напуснете къщата. Фалън си призна, че сама е измислила милата изненада. Мога да ви уверя, че ще си получи наказанието за тази постъпка. А освен това ще ви се извини лично.

— Е, не е необходимо…

— Необходимо е. А сега заповядайте с хората си оттатък, за да закусим заедно.

— Идваме веднага, сър.

Фалстаф буквално се топеше от любопитство. Харалд едва-що излезе от стаята и той заразпитва Аларик за причините, накарали графа да ги посети в този тъй ранен час.

— Детинска шега — усмихна се Аларик широко. — Просто някой е излял няколко ведра вода в леглото ми.

Останалите избухнаха в гръмогласен смях.

— Някой ли? Обзалагам се, че е малката, която ни превърна в дяволи с рога и копита! — обади се Ромни.

— Печелите — потвърди Аларик и се разсмя от сърце. За пръв път след смъртта на Морвена.

На закуска се бяха събрали всички, с изключение на невъзпитаната щерка на Харалд. Закусиха без нея. След час Аларик отиде в стаята си, за да се обръсне. За негова голяма изненада там го очакваше Фалън. Поздрави я с леко кимване.

— Дошла съм, за да ви се извиня, сър.

Той скръсти мълчаливо ръце, облегна се на стената и я загледа.

— Хубаво! Само че не съжаляваш никак за извършеното, нали?

Тя се поколеба, тъй като не обичаше да лъже.

— Сър, вие сте норманин, а от норманите Англия не може да очаква нищо добро.

— Нищо добро ли? — повтори Аларик със съмнение в гласа.

— Заради норманите щеше замалко да избухне гражданска война. Сигурна съм също, че се лакомите за Англия. Искате да заграбите моята родина!

Аларик я изгледа удивен. Това дете не можеше да знае, че Уилям наистина се гласеше да се настани да английския трон. Явно предусещаше инстинктивно надвисналата опасност.

Тя изтича пъргаво до прозореца, разтвори кепенците и хвърли поглед навън.

— Съжалявам, че съпругата ви е починала, графе. Майка ми обърна внимание, че държането ми към вас е жестоко, тъй като тази загуба ви е засегнала дълбоко. Моите искрени съболезнования!

Аларик стисна зъби и кръвта се оттегли от лицето му. Фалън се обърна към него — бе пребледнял и изглеждаше много нещастен.

— Приемам съболезнованията ти. А сега можеш да си вървиш.

— За съжаление не мога — измърмори тя. Поради някаква неясна причина в този миг той й изглеждаше особено опасен.

— Отивай си. Имаш моето позволение.

— Не може. Баща ми иска да ви прислужвам целия ден.

— Моля? — изпръхтя Аларик, невярващ на ушите си.

— Има две възможности — или да ме нашибате с върбова пръчка, или да ви прислужвам. Вие ще решите.