Хедър Греъм - Дъщерята на огъня

— Все още сте млад, Аларик. Времето е милостиво към нас, хората — ще изцели и вашата болка. Сигурен съм, че един ден отново ще се влюбите.

— Знам, че ми мислите доброто, Уилям, но за мен любовта е мъртва. И знаете ли защо? Любовта превръща нас, мъжете, в глупци, а жените във вещици. Не искам това да се повтори още веднаж. Разбира се, няма да пренебрегвам удоволствията на плътта… но любовта и брака предоставям на другите, те не са за мен.

През 1058 година Харалд се завърна със семейството си обратно в Босъм. Животът в селцето протичаше мирно и безметежно. Единственото, което се променяше, бяха годишните времена. Местните хора почитаха и обичаха Харалд, своя граф и сюзерен.

Най-доволна от всички обаче бе Фалън. Първо, защото семейството отново бе заедно, и второ, защото имаше достатъчно деца, с които да си играе. Естествено, като дъщеря на графа тя заемаше особено положение в детското общество — всички я слушаха и изпълняваха нейната воля. Ковачът например й изкова малък, удобен меч, защото нищо не й доставяше по-голямо удоволствие от уроците при италианеца, учителя по фехтовка.

На север шотландците постоянно създаваха проблеми и затова Харалд често трябваше да пътува при брат си Тостиг, станал междувременно граф на Йоркшър, за да му помага. Но колкото и да си обичаше работата като втори по важност човек в кралството, Харалд все пак се чувстваше истински щастлив само сред своето семейство. Единствено там той намираше уют и добро настроение, когато се завръщаше изтощен от многобройните си задължения.

Точно в деня на света Катерина, Фалън се опитваше да покаже на едно от селските момчета как да използва дъбовата тояга вместо копие. Бе хладен, но ясен следобед, а насъбраните деца започнаха да се присмиват на Джоф заради непохватните му движения.

— Да, но аз нямам като теб учител по фехтовка!

— Добре де, Джоф, но нали трябва да знаеш как да се биеш?

— А защо ми е да се бия? Срещу кого? Срещу шотландците ли? Ами че те са далеч оттук, на север. Или срещу уелсците? Не! Тук, в Босъм всичко е мирно и тихо. Дори и датчаните не са ни закачали от петдесет години.

Фалън разбираше много добре, че той е прав. Босъм бе заспало гнезденце, встрани от всякакви битки и военни действия.

— А норманите, Джоф? Какво ще правиш, ако дойдат норманите, а?

— А за какво им е на тях да идват?

— За да ни победят, разбира се. Ти виждал ли си жив норманин?

Джоф поклати глава. Тогава тя се обърна към останалите деца, които също клатеха глави.

— Ето, и вие не сте виждали. Едно ще ви кажа — пазете се от тях. Когато дядо беше жив, те често бяха тук. Искат да накарат крал Едуард да им даде Англия. Разбира се, татко и дядо не допуснаха това да се случи. Те са страшни и опасни — приличат на дявола. Отзад имат опашка, а на краката си копита.

Фалън прекъсна описанието си, тъй като очевидно нещо друго бе привлякло вниманието на децата. Всички те с широко разтворени очи се бяха вторачили в нещо зад гърба й. Тя се обърна и… едва успя да сподави писъка си.

Върху огромен вран кон чернокос рицар със златистосиньо наметало гледаше надолу към нея и се усмихваше снизходително.

— Няма що, хубаво разказваш — започна той и й се поклони от седлото. — И описанието ти, и то е много интересно. Само дето все още не съм забелязал по себе си всички тези неща, които приписваш на норманите.

Все още стресната от случилото се, Фалън проследи с поглед как Аларик продължи с коня си към къщата на баща й. Следваше го група мъже, водещи със себе си няколко товарни коня.

— Майко мила! — възкликна на висок глас дъщерята на хлебаря. — Кой беше този мъж? Прилича на млад бог.

Усети се обаче, че думите й са богохулни и побърза да се прекръсти.

Фалън сбърчи гнусливо нос.

— Не е никакъв бог, норманин е.

— Норманин ли? — разсмя се Джоф. — Ами къде са му тогава копитата, къде му е опашката?

Вбесена, Фалън се извъртя на пети и се завтече с всички сили към дома, за да научи по-бързо какво търси омразният норманин при баща й.

Когато стигна до къщата, тя видя, че конете на норманите вече са в конюшните и са получили всичко необходимо. Предположи, че новодошлите са в голямата зала и незабавно се отправи натам.

Тъкмо се канеше да влезе, когато ненадейно някаква ръка запуши устата й и някой я завлече в един тъмен ъгъл.

— Фалън, това съм аз — долови тя познат шепот.

В последно време рядко виждаше брат си Галън. На своите шестнадесет години той бе почти мъж и понякога дори придружаваше баща й в неговите пътувания. Когато бяха заедно обаче, Галън не пропускаше да подчертае, че е с три години по-голям от нея.